И се разсмя отново, а той я хвана за главата и я избута от себе си. Фейнт се върна покрай перилото и Грънтъл отново остана сам.
Колко време продължаваше това? Дни? Седмици? Месец? Умираше от жажда — дъждът по лицето му беше солен като морето. Усещаше, че отслабва — дори да можеше да намери нещо за ядене, изобщо нямаше да може да го задържи. Възмутителна бе мисълта, че може да умре тук, тялото му да се тръска вързано за каишите и бурята бавно да го разкъсва. Не с оръжие в ръка, не с непокорния рев, изтръгващ се от гърлото му. Не плувнал в гореща кръв, не взрян в очите на противника си.
Това беше по-лоша смърт от всичко, което можеше да си представи. Лошо като някоя невидима болест — чистата безпомощност да откриеш как тялото ти се предава само. Не можеше дори да изреве към небесата с последния си дъх — само щеше да си напълни устата с вода, да се задави, да му отвърнат със същата ярост и да му я натикат в собственото му гърло.
Още писъци… или смях? Не, това беше писък.
„Сега какво?“
Успя да си поеме дъх и погледна нагоре.
Водни стени от всички страни — Грънтъл потръпна, — а след това към небето се надигна огромна водна издутина, впрягът изви на една страна и залитна. Халките остро изскърцаха, щом тласъкът го изхвърли нагоре, но рязкото, дивашко дръпване на каишите го върна на покрива.
Но беше успял да види — да — всички свои спътници — ококорените им очи, зяпналите уста — и беше видял също така от какво са ужасени.
Носеха се по-бързо от всяка вълна, право към извисила се скална фасада.
— Суша! — изкрещя Глано Тарп.
Взривове пяна в основата на стръмната скала изригваха с всяко надигане на вълните. Назъбени черни канари, плитчини — убийци на хора и кораби. Всичко извисено право пред тях, на една трета левга, и се приближаваше с бясна бързина.
„Могат ли тези коне да се изкатерят отвесно по скалата? Това е нелепо… но не бих го изключил. Вече не.“
„И все пак защо всички пищят?“
Миг след това Грънтъл получи отговора. Ново подскачане нагоре и този път той се извъртя и погледна назад, макар гледката, разбира се, да не можеше да е по-ужасяваща от онова, което лежеше напред.
И видя нова водна стена, висока колкото цяла проклета планина.
Противно зеленият й хълбок помете нагоре първо каляската, а след нея и конете, и ги понесе в небето. Нагоре и нагоре, чак в недрата на облаците.
Грънтъл си помисли, че ако посмее да отвори очи, ще види звезди, кипнала пяна отгоре, а и отдолу… но нервите му измениха. Остана вкопчен в дъските, затворил плътно очи, трепереше от жестокия студ на вятъра.
Шумът беше по-силен, отколкото можеше да понесе смъртен мозък — грохот отдолу, цвилене и човешки писъци, напорът на кръвта във всяка вена и всяка артерия, глухият вой на вятър в зяпналата му уста.
По-високо и все по-високо…
А право напред нямаше ли надвиснала скала?
Не можеше да погледне.
Всички си мислеха, че Реканто Илк е тоя с болните очи, а това беше крайно радващо заблуждение, ако питаха Глано Тарп. Освен това той чудесно се оправяше с неща на, ммм, да речем, до около трийсетина крачки околовръст. Извън това предметите придобиваха загладена разплутост, превръщаха се в блокове със смътна форма и предизвикателството беше човек да прецени скоростта, с която се приближават, и съответно разстоянието до тях и относителната им големина. Водачът на впряга беше превърнал това в изкуство и всъщност никой не можеше да се мери с него.
Което, поне в този случай, изобщо не помагаше.
Чуваше крясъците на онези отзад, а и той самият добавяше към тях предостатъчно от себе си, въпреки че в ума му просветна мисълта, че Реканто Илк най-вероятно врещеше от невежество — просто защото го правеха всички останали, — но издигащата се скална грамада отпред си беше безнеоспоримо внушителна и, ох, мале, колко голяма ставаше с всеки миг!
Конете не можеха да направят нищо друго, освен да бягат, което сигурно трябваше да изглежда по нанадолнище за нещастните животни, докато напорът на вълната се издигаше все по-нагоре — всички видове напънерция действаха тука, знаеше Глано, и никакво шикалкавене при това.
Въпреки цялото подскачане, накланяне и сгромолясване Глано успя да зърне вече върха на скалата — осеяна с птичи тор уста, изкривена в зла гримаса. Нелепо отвесни ивици, провиснали надолу от ръба… какво беше това? Възможно ли беше? Стълби? Хм, странно.
Още по-нависоко гледката се разшири: равно плато и клъбца мигаща светлина като разтопени капки мътен восък. Нещо кулесто, шпилесто, кула… да, кулеста кула с прозорци като разядени зъби високо горе, мигат… вече точно отпред, почти право срещу…
Нещо удари, удари го право в костите, разтресе до корен равнодушната му — или дали не беше радушната му — усмивка… нещо, което разсече вълната и изригна пяна нагоре, свят, окъпан в бяла мъгла, която погълна конете, впряга и самия Глано.