Устата му изведнъж се напълни с морска вода. Очите му се бяха облещили в щипещата сол. Ушите му изпльокаха като боровинки между палец и показалец — пльок, пльок. И ужасна болка!
Водата се втурна напред и встрани, изми света… и там, пред него… сгради ли бяха това?
Конете бяха умни. Конете не бяха съвсем кьорави. Можеха да намерят нещо, улица, път между тях, разбира се! Умни кончета!
— Дий! — изрева Глано и шибна с камшика.
Цвилене.
Колелетата се натресоха в нещо твърдо за първи път от четири дни.
И с последните жалки остатъци катран по осите въпросните колелета зацепиха, задържаха за миг, след което каляската подскочи във въздуха, а главата на Глано се люшна първо надясно, после наляво.
Приземяването съвсем не беше гладко.
Затрещяха разни неща. Глано и капрата, за която беше вързан, продължиха след конете по широка, застлана с камъни улица. Макар да не го разбра в този момент, каляската предпочете да вземе рязък завой в една от страничните улици точно зад внушителната кула, след което заора по корем, продължи още шейсетина крачки и спря с гръм и трясък във фронтона на четвъртита сграда с дървена табела, която се люлееше бясно точно над входната врата.
Юздите се врязаха в пръстите и китките му. Конете стигнаха края на доста късата уличка и прескочиха дръзко, в плавна последователност нисък каменен зид, с който, уви, Глано не можа да се справи много добре и капрата застърга по камъните, разхвърчаха се разни парчета. Конете го дръпнаха рязко на една страна, наляво, вместо да прескочат следващия зид — а и защо да го правят? Бяха си намерили конюшня.
Глано цопна в дълбоката кал, повечето конски тор и пикня, което може би спаси двата му вече счупени крака да не се откъснат съвсем. Конете най-сетне спряха под мръсния дъжд в сумрака на привечерта, ужасната болка в изкълчените му рамене понамаля и той успя общо взето да се превърти на гръб и да остане да лежи неподвижно в рядката кал, стиснал очи. От ушите му капеше кръв.
Подплашените гости на кръчмата бяха изхвърчали навън и сега стояха под стрехите и зяпаха мълчаливо останалата без колелета каляска, от чийто покрив като че ли от всички страни падаха хора, след което се надигаха с мъка, блещеха размътени очи към вратата и тръгваха замаяни към нея, за да влязат. А след няколко мига едната врата на каляската се отвори със скърцане, избълва разпенена морска вода и навън със залитане излязоха пътниците, воглаве с гигантско покрито с татуировки страшилище.
Гостите на кръчмата, от първия до последния, наистина нямаха какво да кажат и зяпнаха още повече.
В най-високата стая на кулата един изключително висок мъж със синкава кожа, с изпъкнали бивни, извити като овнешки рогове от двете страни на костеливото му лице, бавно се извърна от прозореца и сякаш без да забелязва десетината слуги, впили погледи в него — в нито един от тях нямаше нищо човешко — въздъхна и рече:
— Не пак.
Слугите — змийските им очи се разшириха в разбиране — заридаха в хор и скръбната им песен се понесе из кулата, от стая в стая и надолу по виещото се стълбище, чак до криптата, кухия корен на кулата. Където три жени, лежащи неподвижно върху каменните плочи, отвориха очи. И щом ги отвориха, една потънала в мрак крипта престана да е тъмна.
От широките боядисани уста на жените заизлиза пърхащ звук като от арахниди, блъскащи се зад пълните устни. Шепот навярно — за глад. За нужда. За ужасяващо нетърпение.
А след това жените запищяха.
Високо горе, в най-горната стая на кулата, мъжът потръпна, щом чу тези писъци, които ставаха все по-силни. Дори заглъхващата ярост на бурята беше изтласкана под морските вълни, за да се удави там в срам.
В кръчмата в градчето на брега, наречен Злочестата ивица, Грънтъл седеше с другите, смълчани на масата и окаяни като самата смърт, но все пак обзети от плахо облекчение. Твърда земя под краката, сух покрив над главите. Делва с греяно вино по средата.
На масата до тях Юла и Емби Боул седяха с Прешъс Тимбъл — макар че тя беше там само телесно, тъй като всичко друго беше в пълен шемет — и двамата братя Боул си говореха.
— Бурята доби нов глас. Чуваш ли го, Юла?
— Чувам го и чувам теб, Емби. Чувам го в това ухо и чувам тебе в това ухо, а в средата се събират и от това главата ме боли, тъй че ако млъкнеш, едното ухо ще се отвори и звукът от другото може да излезе през него и да затъне ей в оная стена там и стената ако иска да си го държи, защото аз не ща.