— Ти не… Ей, къде отидоха всички?
— Долу в онова мазе — да си виждал някога такава здрава врата за мазе, Емби? Бе тя е дебела колкото ония, дето ги слагахме на дупките, в които натиквахме магьосници, знаеш ли, ония, дето никой не може да ги отвори.
— Ти си ги уплашил, Юла, но виж, сега можем да си пием и без да плащаме.
— Докато се върнат. Тогава ще видиш, че ще плащаш много.
— Няма. Това си е служебен разход.
— Дали?
— Бас слагам. Трябва да питаме майстор Квел, като се събуди.
— Той е буден, мисля.
— Не ми прилича на буден.
— Никой не прилича, освен нас.
— А бе какво правят всички в онова мазе? Да няма веселба или нещо такова?
— Май крещят ядосани жени, да ти кажа.
— Като мама, само че повече от една.
— Това ще е лошо.
— Лошо, че и оттатък. Да не си счупил нещо?
— Не съм бе. А ти?
— И аз не съм. Някой е счупил нещо и тия майки идват насам. Така звучи.
— Така звучи, да.
— И идват бързо.
— Каквото си счупил, гледай да го оправиш бързо.
— Ще кажа, че ти си го счупил… да, счупил си го. Ще кажа, че си ти.
— Нищо не съм…
Но писъкът на бурята вече бе твърде силен и в почти заглъхналите уши на Грънтъл наистина звучеше като гласове. Ужасни, нечовешки гласове, изпълнени с гняв и жажда. Беше си помислил, че бурята заглъхва; всъщност беше сигурен в това. Но после всички побягнаха към мазето и…
Грънтъл вдигна глава.
В същия момент и Маппо вдигна глава.
Погледите им се сплетоха. И да, двамата разбраха. „Това не е буря.“
17.
Моят най-добър ученик ли? Младеж, физически съвършен. Като го погледнеш, ще видиш пред себе си дуелист във всяко отношение. Дисциплината му беше източник на възхита; формата му беше въплътено изящество. Можеше да угаси дузина свещи с последователни удари, всеки замах — неразличим от предхождащия го. Можеше да разцепи бръмчаща муха. След две години не можех вече нищо повече да направя за него, защото беше надминал собственото ми умение.
Уви, не бях там, за да видя първия му дуел, но ми беше описан в подробности. Въпреки всичкия си талант, съвършената си форма, въпреки цялата си прецизност и мускулната си памет той разкри само една-единствена слабост.
Беше неспособен да се бие с реална личност. Един враг с посредствени умения може да се окаже изключително опасен с това, че непохватността може да поднесе изненада, лошата подготовка може да надвие брилянтните умения в отбраната. Самата непредсказуемост на един реален противник в борба на живот и смърт бе последният урок за моя най-добър ученик.
Казват, че дуелът продължил едва десетина удара на сърцето. От този ден моята философия на обучение се промени. Формата е нещо чудесно, повторението винаги е съществено, но същинската практика с пускането на кръв трябва да започне още в първата седмица на обучението. За да бъде дуелист, човек трябва да води двубои. Най-трудното за преподаване е умението да оцелееш.
Моля, съберете се, и нека да си поговорим за някои дребни и гадни неща. О, хайде, за никой от нас не са чужди коварните демони, скрити зад тъй кротките маски, тъй невинно ококорените очи, тъй скритите тъмни умове. Съществува ли злото? Сила ли е то, някакво гибелно обсебване, което потайно се вмъква в непредпазливата душа? Дали е нещо отделено и с това — обект на укори и обвинения, различно от онзи, когото е използвало? Дали прехвърча от душа на душа, като заплита сатанинските си коварства във всякакви невидими места, затяга на възли тръпнещи страхове и изумителни възможности, смразяващи ужаси и жестока лична изгода?
Или тази противна дума не е нищо повече от старомодно и — ах, колко удобно капсулиране на всички онези черти, очебийно лишени от морален контекст, дума, която в щедро обобщение побира всичко покварено и стъписващо жестоко, дума, придаваща смисъл на онзи блясък в очите — на блясъка в очите на зрителя, съзерцаващ как самият той предизвиква ужас, болка и страдание, и неописуема скръб?
Дайте на демона яркочервени люспи и остри нокти. Пипала и капеща отрова. Три очи и шест гърчещи се езика. Присвит е там, в душата, последното му обиталище от вечния низ обиталища — и всички богове ще паднат на колене.
Но не. Наистина. Злото не е нищо повече от дума, обективизиране там, където не е нужно никакво обективизиране. Нека оставим идеята за някаква външна сила като източник на невъобразима нечовечност — тъжната истина е в нашата вътрешна склонност към безразличие, към съзнателния отказ на милост, към изключването на всичко, което е морално в нас.
Но ако всичко това е толкова страшно, то нека да го наречем зло. И да го боядисаме в огън и злъч.