В поведението съществуват крайности, които в даден момент изглеждат съвсем естествени, дори разумни и обосновани. До тях се стига внезапно, или поне така би могло да изглежда, но ако човек се вгледа, то последователността се разкрива стъпка по стъпка, и това е най-тъжната истина…
Мурильо вървеше по улиците. Рапирата се люшкаше до бедрото му, ръкавиците му бяха затъкнати в колана. Ако беше минал покрай хора, които го познаваха, навярно щяха да бъдат извинени затова, че не са го разпознали, предвид изражението му. Чертите му бяха изопнати, челото намръщено, все едно умът зад него е подложен на изтезание, че му е гадно от самия него. Изглеждаше по-стар, по-суров. Приличаше на човек, уплашен от собствените си мисли, човек обсебен от неочаквано отражение в мътен прозорец, в посребрено огледало, човек, който потръпва от собствения си лик, от очите, които са срещнали себе си с упорито непокорство.
Само глупак може да излезе на пътя на този човек.
Един млад ученик се поколеба. Беше се канил да извика за поздрав на своя наставник; но беше видял изражението на Мурильо, а макар и млад, ученикът не беше глупак. Затова, вместо да извика, тръгна след него.
Белам Ном нямаше да седне в скута на никой бог. Забележете това. Запомнете го добре.
Имало беше пламенно, страстно обсъждане. Сакатото тате беше като прероден човек, намираше в себе си неочаквани резерви на сила, за да се надигне в разнебитената количка, докато Мирла с блеснали очи се суетеше над него, а накрая дори плесна ръцете й да го остави на мира.
Дребосъците Мю и Хинти зяпаха ококорени, лицата им като гъби попиваха всичко, без нищичко да разбират. Колкото до Снел — о, за него цялата тази възбуда беше нелепа. Знаеше много добре, че мама и тате са пълни идиоти. Твърде тъпи бяха, за да успеят в живота, твърде задръстени, за да го схванат.
Бяха се изтезавали, себе си и един друг, заради загубилия се Харло. С взаимния си провал, с общата си некадърност, която ги караше да се мразят, докато затъваха в безкрайното си самосъжаление. Нелепо. Жалко. Колкото по-скоро Снел се отървеше от тях, толкова по-добре, и при тази мисъл той изгледа наново сестрите си. Ако мама и тате просто изчезнеха — какво пък, можеше да ги продаде тия двете и да вземе добри пари за тях. За друго почти не ставаха. Нека някой друг да им бърше миризливите дупета и да тика храна в устите им — проклетите същества или се задавяха, или я повръщаха, и се скъсваха да реват и при най-лекото сръгване.
Но отвращението му към всички тях се оказваше тънка кора, разпукваше се от къкрещия отдолу страх, от ужаса, породен от някои, макар и нищожни, възможности. Тате и мама отиваха в един храм, нов храм, посветен на бог точно толкова безполезен като самия Бедек. Върховният жрец, който наричаше себе си и пророк, беше дори още по-сакат. От раменете надолу нищо не действаше като хората, а половината му лице беше хлътнало навътре и окото просто беше засъхнало, клепките не можеха да се затворят и той приличаше на изгнила киселица — Снел лично го беше видял, докато стоеше на улицата и гледаше как Пророка го носят хромите му поклонници до другия площад, където той започваше да грачи поредната си проповед, предсказваща края на света и как щели да оцелеят само болните и глупавите.
Нищо чудно, че тате беше толкова нетърпелив. Най-после беше намерил своя бог, онзи от собственото му въображение, както става обикновено, нали? Хората не се променят, за да угодят на своя бог — те променят своя бог, за да угоди на тях.
Тате и мама отиваха към храма на Сакатия бог. Надяваха се да поговорят със самия Пророк. Надяваха се да измолят благословията на бога. Надяваха се да открият какво се е случило с Харло.
Снел не вярваше, че от това ще излезе нещо. Но пък и не можеше да е сигурен, нали? И точно това го плашеше. Ами ако Сакатия бог знаеше какво бе направил той? Ако Пророка му се помолеше и му се кажеше истината, а после той я кажеше на мама и тате?
Снел можеше да избяга. Но трябваше да вземе Хинти и Мю, за да ги продаде за малко пари, които му трябваха, при това ужасно му трябваха. Нека някой друг да им бърше миризливите…
„Да, мамо. Ще се грижа за тях. Вие двамата идете, вижте какво може да се разбере.“
Виж ги само, толкова изпълнени с надежда, с тази тъпа идея, че някой друг ще реши всичките им проблеми, ще заличи всичките им нещастия. Сакатия бог. Каква полза от бог, който е сакат? Щом не може себе си да изцери? Тоя Пророк събираше големи тълпи. Нищо чудно, при толкова негодни за нищо хора на света. И всички те искаха съчувствие. Е, семейството на Снел заслужаваше съчувствие — и може би малко пари също. И нова къща, толкова храна, колкото могат да изядат, и толкова бира, колкото могат да изпият. Всъщност те заслужаваха слугини и слуги, и хора, които да мислят за тях и да вършат всичко, което трябва да се върши.