Снел излезе навън да погледа, докато мама подкарваше тате по задната уличка — такър-такър.
Зад него Хинти вече подсмърчаше, сигурно се канеше да се разреве, след като мама я нямаше — това не се случваше често. Е, трябваше просто да накара тая досадна сополанка да млъкне. Щеше да й затисне хубаво гръдния кош, та да припадне, и всичко отново щеше да стане тихо. Още по-добре да го направи и с двете. По-лесно щеше да може да ги стегне в нещо по-лесно за носене в случай, че реши да избяга.
Хинти започна да плаче.
Снел се обърна рязко, тя го видя и плачът й премина в писъци.
— Да, Хинти — каза ухилено Снел. — Идвам, миличка. Идвам ей сега.
Белам Ном беше разбрал, че нещо не е наред, при това ужасно. Атмосферата в училището беше станала неприятна, отровна почти. Съвсем неподходяща за обучение във всичко, което трябва да знае човек, за да остане жив в двубой.
На лично, съвсем егоистично ниво, всичко това беше обезсърчаващо, но човек трябва да е пълен кучи син, за да се поддаде на подобно мислене. Проблемът беше, че нещо бе прекършило Стони Менакис. Прекършило я беше изцяло. А това на свой ред беше съсипало Мурильо, защото той я обичаше — в това нямаше никакво съмнение, иначе нямаше изобщо да се задържа тук, не и след като тя се държеше с него толкова гадно. Както и с всички останали де, но особено с него.
Не беше никак лесно да се разбере какво точно не е наред, след като никой не говореше много, но той нарочно се беше задържал, застанал в сенките уж за да се поразхлади след цяла камбана време упражнения. А Белам Ном имаше остър слух. Освен това притежаваше естествена дарба, имаше я като че ли по рождение: можеше да чете по устните. Това си беше полезно, разбира се — на хората им беше доста трудно да пазят тайни от Белам.
Учителят Мурильо беше стигнал до някакво решение: вече крачеше като човек, тласкан от ясна цел и мотиви, и Белам бързо разбра, че няма нужда да се прикрива, докато го следва — цял легион от Пурпурната гвардия можеше да марширува зад него и той нямаше да го усети.
Белам не беше сигурен за каква роля може да се окаже подходящ в това, което предстоеше. Единственото, което бе важно за него, беше да е там, когато дойде моментът.
Добре го забележете. Това са мислите за храброст, неоспорими и безкомпромисни, и така някои стават герои. Малки. Големи. Всякакви. Когато дойде драмата, те са там. Вгледайте се. Вижте сами.
Изглеждаше съвсем безвреден и в скромния му кабинет нямаше нищо, което да издава амбициите му, нито кръвожадното му желание да се домогва до услугите на Себа Крафар и неговата Гилдия на убийците.
Безвреден, но все пак Себа усети, че се поти под невзрачните си дрехи. Вярно, не обичаше да се показва на открито, особено посред бял ден, но тази тревога едва се долавяше в присъствието на майстор железаря.
„Просто е. Този човек не ми харесва. А изненадващо ли е това? Въпреки че предложи най-големия договор, който съм виждал някога, поне като старши на Гилдията. Може би малазанската оферта, която пое Воркан, беше по-голяма, но само защото изпълнението бе невъзможно дори за онази кучка.“
Неприязънта на Себа може би беше плод на подозрителност, дори за самия него, след като се бе появила при ужасния провал на договора с Хъмбъл Межър. Трудно бе да отдели този човек от десетките професионални убийци, унищожени при опита (неуспешен) да ликвидират онези проклети малазанци. А точно сега го бе обзела още по-силно въпреки небрежното махване на домакина му.
— Провалът, разбира се, е временен — каза Себа Крафар. — Нямаше ли да е най-добре да го приключим, за наше взаимно удовлетворение, преди да поемем този ваш нов договор?
— Преоцених случая с храма на К’рул, поне засега, — отвърна Хъмбъл Межър. — Не се бойте, ще добавя с удоволствие известна сума към първоначалния си депозит, пропорционално на премахването на двама от субектите, а в случай, че и другите паднат междувременно, разбира се, ще бъдете възнаградени незабавно. Засега обаче бих се радвал, ако се съсредоточите върху новия договор.
Себа Крафар така и не беше в състояние да издържи много дълго на погледа му. Знаеше, че повечето щяха да приемат това за слабост или за доказателство, че на Себа не може да се разчита, но той винаги се беше старал да убеждава, че това, което има да каже, съвсем не е уклончиво. Тази груба откровеност, съчетана с боязливия му поглед, определено изкарваше хората от равновесие, а това напълно го устройваше. Стига само да можеше да подейства и с този тип.