Най-близкото мазе, отвеждащо надолу в тунелите, се намираше в края на права тясна задънена уличка. Стъпалата до мазето минаваха покрай задната стена на последната сграда отляво. Мазето някога беше служило като склад за въглища, във времената преди улавянето на газта, още когато тровенето на въздуха заради някакво безмозъчно удобство бе изглеждало разумно (или поне хората бяха изразявали мързеливата си глупост със самодоволна гордост). Сега помещението с ниския таван клечеше празно и бавно пропадаше под трите етажа порутени жилищни стаи в символично тържество на модерността.
От прозорците без кепенци врещяха бебета под съпровода на дрънчене на готварски съдове и размазани от алкохол сърдити гласове, звуци толкова познати на Себа Крафар, колкото и мръсният въздух на самата уличка. Умът му беше достатъчно претрупан с мисли, за да оправдае разсеяността му. Страхът се бореше с алчността във взаимна нескончаема размяна на маски, които бяха всъщност буквално еднакви, но все едно: играта в края на краищата беше достатъчно повсеместна. Тъй или иначе, скоро двамата воюващи щяха да свършат, проснати възнак от изтощение. Алчността обикновено печелеше, но изнасяше страха на гърба си.
Толкова с грижите на Себа Крафар. Но дори и без тях той едва ли щеше да е чул онзи, който вървеше по дирята му, защото въпросният онзи притежаваше необикновени дарби, от такова естество, че можеше да се движи точно зад майстора убиец и да посегне с лошо намерение.
Една ръка сграбчи Себа за врата, пръстите се свиха като железни нокти, натиснаха нервите и спряха целия двигателен контрол, но преди убиецът да е успял да рухне (както искаше да направи тялото му), го лашнаха във въздуха и след това го притиснаха с лице в мръсната каменна стена. И го задържаха там, с полюшващи се над земята крака.
Усети дъх на едната си буза и чу как му зашепнаха:
— Разкарай си наблюдателите от кръчмата „При К’рул“. Когато те оставя тук, ще намериш в краката си малка кесия. Пет консула. Договорът е приключен — аз го изкупувам. — Върхът на нож опря под дясното око на Себа. — Вярвам, че пет консула стигат. Освен ако не възразяваш.
— А, не, ни най-малко — изпъшка Себа. — Малазанците са в безопасност — поне от Гилдията. Разбира се, това само означава, че клиентът ще потърси, ъъъ, други средства.
— Колкото до твоя клиент…
— Не мога да…
— Няма нужда, Себа Крафар. Напълно съм в течение за особената мания на майстор железаря.
— Късмет имаш — изръмжа Себа… богове, непознатият още го държеше над земята и хватката му не трепваше. — Защото — добави той, тъй като все пак беше смел мъж, — аз не съм.
— Ако беше, нямаше да бързаш толкова да му взимаш парите, колкото и да ти е предложил — каза непознатият.
— Ако е така, може би въпросните пет консула ще му купят някоя злополука.
— Щедро предложение. Но самоубийствено от твоя страна. Не, не наемам хора да ми вършат мръсната работа.
През стиснати зъби — усещанията бавно се връщаха в крайниците му, пареха като огън — Себа изсъска:
— Това го схванах.
— Значи приключихме.
— Освен ако нямаш други въпроси — измърмори Себа и усети, че хватката се поотпусна, а смътно под стъпалата си — хлъзгавите камъни на паважа.
— Добре — рече гласът. — Ти всъщност успя да ме впечатлиш, Себа Крафар. Сега се хвани горе за онази стара кука за фенер, ей там, отляво — дръж се за нея, докато силата се върне в краката ти. Няма да помогне на вече уроненото ти достойнство да те оставя да паднеш сега. Стой с лице към стената десет здрави дъха, със затворени очи. Не искам да се принуждавам да променям намеренията си за теб.
— Никога не е лесно да се примириш с първите впечатления — отвърна Себа, — но ще се постарая.
Ръката го пусна, след което се върна и го потупа по рамото.
Той стоеше, опрял чело в стената, със затворени очи. Започна да отброява десет бавни дъха. Някъде на третия усети воня — о, не само мускулите под врата му се бяха разхлабили и чак сега схвана подхвърленото от непознатия за достойнство. „Да, да се пльосна по задник би било крайно неприятно.“
По лицето му потече пот. Погледна право надолу и видя кесийката с жалките пет монети.
— Мамка му. Забравих да му напиша разписка.
Фишер изчака, докато не видя как майсторът убиец внимателно се навежда да вземе кесията.
Споразумението бе постигнато.
Старшията на убийците, сигурен беше вече, нямаше да ги притеснява повече. Колкото до Хъмбъл Межър — виж, справянето с него щеше да изисква нещо доста по-сложно. Но имаше време.
А това е поуката тук, скъпи приятели. Дори човек като Фишер кел Тат, с всичките му страхотни тайнствени качества, бе способен на груби грешки в преценката.