И тъй, време беше да се връща в кръчмата „При К’рул“. Пикър може би беше намерила вече пътя си обратно в студената плът, която едва дишаше. Ако не, какво пък, на Фишер може би щеше да му се наложи да направи нещо и по този въпрос. Изгубените души имаха навика да се въвличат в неприятности.
Беше ли това достатъчна причина за невниманието му? Може би. След като остави зад гърба си площада с неговите тълпи, той навлезе в тясната сенчеста улица „Бичетата“ и тръгна между малцината минувачи. Нощем тази улица беше прословута с грабежи и убийства — всъщност не беше ли Градската стража намерила само преди два дни поредния премазан от бой труп точно тук? Ей там всъщност, пред онези стъпала, водещи към дюкяна, в който се продаваха клинци, нитове и дървени рамки, на които може да се окачат разни одрани неща и други работи, които си струва да се излагат на показ. Дори през деня този път беше рискован. Главно заради сенките, видите ли…
А от една от тях пристъпи дребно, подобно на жаба привидение, широко ухилено, с тъмно и някак пъпчиво лице. На главата на съществото се поклащаше, готов всеки момент да падне, наръч жили за тетива — или не, чакайте, май е коса? — и в тази коса гнездяха най-малкото три паяка.
— Ти — изсъска съществото и очите му блеснаха, зашариха по улицата и отново блеснаха.
— И никой друг — отвърна с лека въздишка Фишер.
— Разбира се, че не. — Главата се кривна, но косата, кой знае защо, не се смъкна надолу. — Още един идиот — този град е пълен с идиоти! „Никой друг.“ Що за изказване е това? Ако беше някой друг, ами, нямаше да изскоча на пътя ти, нали? Да го караме по-просто. — Главата се изправи и паяците отново се закрепиха по местата си. — Нося ти вест от моя гениално безумен господар. — Продължи шепнешком: — Гениален, да, дума, използвана съвсем на място; но ей на, използваш я веднъж — и край с нея. — Отново повиши глас: — Щом всичко това свърши…
— Извинявай — прекъсна го Фишер. — Кое всичко това?
— Това, разбира се! Тъпият Искарал! Карай го просто! По-просто даже! Слушай, драги ми посредствений барде, щом свърши всичко това, издири змиорката… не, чакай малко… ъъъ, издири змиорката. Махорката? Проклятие, бях го запомнил цялото наизуст! Измери… ъъъ… изяж змиорка — издири, издери, избели и… изпуши махорката… избуши осморката… избий чепа… о, Качулатия да ме вземе дано! Трябваше да прати Сордико Куалм, да, аз можех да си ходя след онази възхитителна поклащаща се ладия със сладките й бедра… — Заклати глава, оцъклил очи. — Шльоп-шльоп, шльоп, ох!
— Благодаря — рече Фишер, щом дребният мъж пред него започна да си мърмори под нос и да облизва устни, — за, ъъъ, съобщението. Разбирам, уверявам те.
— Разбира се, че разбираш — мъж си, нали? Богове, как една такава простичка, дори небрежна походка може да ни накара да се видиотим от възхищение — ами че на кой изобщо са му дотрябвали разните богове и богини, щом имаме задници като оня?
— На кой, наистина? Е, след като успешно донесе съобщението от господаря си, сега може ли да си продължа по пътя?
— Какво? Естествено. Върви си. Проклета досада, това си ти.
Тълпата пред новоосветения храм на Падналия — или Сакатия — бог, или всъщност името, под което го знаеха повечето — Храма на Веригите — беше гъста и ужасно смрадлива. Свръхестествената пот, която можеше да изстиска предобедният слънчев пек, тази наистина странна воня беше човешкото отделяне на отчаяние, станало още по-непоносимо от раболепното очакване.
Но вратата на храма с тесния фронтон оставаше плътно затворена, явно залостена. Пред нея бяха струпани посветителни дарове — медни и калаени монети, както и брънки от вериги, токи и евтини накити.
Бедек в количката си и стоящата пред него Мирла, стиснала дръжките, се озоваха в гъстата гмеж от разтреперани алкохолици и безчет пъпчиви, хроми и гърбави нещастници. Вторачени млечни очи, сякаш пердето е наказание за това, че са видели твърде много — всички други очи бяха изпълнени с настоятелна нужда, с жаждата за благослов, дори само за мимолетно докосване на крива съсухрена длан, стига тя да е на Пророка. Изтерзани лица се вдигаха и се взираха във вратата. Вонята ставаше непоносима. Дъх на гниещи зъби и всепоглъщаща развала. Отдолу, от количката, Бедек не можеше да види нищо освен рамене и тилове. Изскимтя и задърпа жена си за ризата.
— Мирла. Мирла!
Погледът и към него беше едновременно гневен и… жалък, и изведнъж стъписан, Бедек я видя — и себе си също: малки, незначителни, нищожни. Осъзна, че с нищо не са по-различни от другите наоколо. Всеки от тях жадуваше да го отличат, да го изведат напред, да го извисят над всички други. Всеки копнееше да се превърне в бляскав фокус в очите на бога — очи насълзени от жал и дълбоко познание, очи, които разбират цялата несправедливост и нечестност на съществуванието. Бог, който щеше да ги изправи, да. „Да изцери всички ни, до един. Да ни вдъхне цялост.“