— В онзи ден ти си се върнал с торба изсъхнала на слънце тор — каза мъжът. — Нещо, което не си правил никога преди и никога не си правил оттогава. Майка ти каза, че Харло е носил тор. Харло, който само на пет шибани годинки правеше повече в помощ на това семейство, отколкото ти изобщо си правил. Кой събра торта, Снел?
Очите на Снел се бяха облещили. Брадичката му затрепери.
— Харло — прошепна той. — Но аз… нищо не му направих — заклевам се!
О, не искаше да лъже. Лъжата сама си излезе от устата му.
— Извън Белята или при портата Двата вола?
— При портата. Двата вола.
— С него ли отиде, или го проследи? Казвай, Снел!
И тогава очите на Снел го издадоха. Пробягаха — твърде инстинктивно, за да може да ги спре навреме — към Мю и Хинти. Очите на мъжа се присвиха точно както Снел се беше боял.
— Не го убих! Дишаше си, когато го оставих! Ако ме убиеш и разберат — ще те арестуват — ще отидеш на бесилките — не може да ме убиеш — недей!
— Ударил си го, припаднал е, оставил си го там и си откраднал торта, която е събрал. В хълмовете извън портата Двата вола.
— И после се върнах, след два дни — на другия ден де — и него го нямаше! Избягал е…
— Едно петгодишно момче прави всичко, което може, за да помага на това семейство, и просто бяга, така ли? Къде го хвърли, Снел?
— Не съм… просто изчезна — не съм виновен аз, нали? Някой може да го е намерил, може да го е осиновил дори.
— Ще кажеш всичко на родителите си, Снел — отсече мъжът. — Ще дойда пак довечера. Може да е късно, но ще дойда. Не си и помисляй да бягаш…
— Няма да си помисли — чу се глас откъм вратата.
Мъжът се обърна.
— Белам… какво…
— Учителю Мурильо, аз ще остана тук и ще го държа тоя шибаняк под око. А когато родителите му се върнат, ще си каже всичко. Вървете, учителю, няма нужда да се притеснявате за нищо тук.
Мъжът — Мурильо — помълча, загледан замислено в дългурестото момче, което стоеше скръстило ръце и подпряно на рамката на вратата.
После пусна Снел да стъпи на земята.
— Няма да забравя това, Белам.
— Всичко ще е наред, учителю. Няма да му строша кокалите, колкото и да ми се иска и колкото и да го заслужава, явно. Не, той ще си седи и ще си играе със сестричките си — веднага щом се съвземат…
— Едно плисване с вода би трябвало да ги оправи.
— Значи вода. А Снел не само ще си играе с тях, но ще се старае да губи всяка игра, всеки спор. Ако поискат да стои на главата си, докато те го щипят по задника, ами, това ще прави Снел. Нали, Снел?
Снел беше срещал други момчета като този. Момчета със спокойни очи, но това бе само за да те предразположат, та да не очакваш нищо лошо. От този Белам го беше страх повече, отколкото от Мурильо.
— Посегнеш ли ми, ще кажа на приятелите си — изсъска Снел. — Приятелите ми от улицата…
— А щом те чуят името Белам Ном, ще те скъсат от бой преди да си мигнал.
Мурильо беше намерил една глинена чаша и я пълнеше с вода.
— Учителю, оставете това на мен — каза Белам. — Получихте от него каквото ви трябваше — поне е някаква следа, начало.
— Добре. Тогава до довечера, Белам. И ти благодаря.
След като Мурильо излезе, Белам затръшна вратата и пристъпи към Снел, който пак се беше присвил до стената.
— Нали каза, че няма…
— Излъгах. Ти също лъжеш, нали?
— Не ме пипай!
— Сега сме самички, Снел — какво обичаш ти да правиш, когато си самичък и големите ги няма? О, да, правилно. Обичаш да измъчваш всички, които са по-малки от тебе. Доста забавна игра. Мисля да поиграя на нея — нали си по-малък от мен. Е, с кое мъчение да започнем?
Нека ги оставим временно и спокойно да се освободим от всякакви притеснения за нещо прекомерно жестоко. Белам Ном, тъй като е твърде умен младеж, знае, че истинският ужас не е в това, което става, а в това, което може да стане. Ще се задоволи само да разпали въображението на самия Снел за безброй възможности, което си е всъщност деликатна и префинена форма на изтезание. Особено полезна с това, че не оставя никакви външни белези.
Побойниците не научават нищо, когато на свой ред ги скъсат от бой, никаква коренна промяна няма в жалкия им нрав. Принципът за заслужено правосъдие е една особена област, където правилността и мъстта се смесват, стават почти неразличими. На бития побойник се показва само другата страна на същия този страх, с който той е живял през целия си живот. Промяната става там, отвън, не отвътре. Отвътре побойникът и всичко, което обсебва душата му, си остават непроменени.
Жалка истина е, но съвестта не може да бъде натикана в гърлото с юмруци.
Де да можеше.