Нощни пеперуди бяха накацали по стените на тесния проход в очакване на нещо, може би — на нощта. Тъй като това беше малко използван маршрут към и от имението Видикас, два пъти дневно в определено време за кухненските доставки, Чалис беше свикнала да прибягва до него с цялото лукаво изящество на палава прелюбодейка, в каквато се бе превърнала. Последното, което очакваше, бе почти да се блъсне в съпруга си ей там, в сенките по средата на уличката.
Още по-смущаващото беше, че той явно я чакаше. С едната ръка стиснала дуелистките му ръкавици, готова сякаш да я зашлеви по бузата, но въпреки това на лицето му се бе изписала странна усмивка.
— Скъпа.
Тя спря пред него и в първия миг изтръпна. Едно беше да си изиграе играта на закуска, с масата между тях, отрупана с всички фалшиви символи на един съвършен и съвършено нормален брак. Изискани реплики, с толкова изкусно лавиране около всички гибелно опасни плитчини, че настоящето сякаш бе само модел на бъдещето, години и години с това; нито една разчоплена рана, нито едно трагично влизане в плитчините, никакви давещи се в пяната моряци.
А сега той стоеше пред нея, висок, вдъхващ страх, изсечена от хиляда ръба фигура, изцяло преградил пътя й, очите му грееха като факли на мародери.
— Толкова се радвам, че те намерих — каза й мило. — Налага се да отида в минния лагер — не се съмнявам, че чуваш как подготвят каляската зад теб.
Небрежни думи, но тя все пак се стресна, като птица запърхала в паника с крилца в сумрака. Чу пръхтенето на конете в двора зад нея.
— Ох — успя да промълви и отново се обърна към него. Разтуптяното й сърце започна да се успокоява.
— Дори тук бузите ти са толкова сладко зачервени, скъпа. Много ти отива.
Почти усети лекото докосване на пръстите му по бузата си, допълнение към изречения комплимент. Една пеперуда, стресната от сблъсъка на течения във въздуха, изпърха пред лицето й със сухите си като талк крилца. Тя трепна и отстъпи назад.
— Благодаря.
Беше просто поредната игра, разбира се. Той не искаше нещата да се объркат, не и тук, не и скоро. Чалис си каза това убедено и се надяваше, че е истина. Но пък защо да не разбият всичко с трясък? Да го освободи, а той да освободи нея — нямаше ли да е по-здравословно в края на краищата? „Освен ако неговата идея да се освободи е да ме убие. Такива неща се случват, нали?“
— Не очаквам да се върна поне в следващите три дни. Две нощи.
— Разбирам. Приятно пътуване, Горлас.
— Благодаря, скъпа. — А след това, най-ненадейно, пристъпи към нея и стисна силно дясната й гърда. — Не ми харесва мисълта някой непознат да прави това — каза тихо, странната усмивка още беше на лицето му. — Имам нужда да си представя лицето, някой, когото познавам добре. Трябва да усетя кучия син зад това.
Тя се взря в очите му и видя някакъв непознат: пресметлив, спокоен и хладнокръвен като погребален агент — като онзи, който бе дошъл, за да направи каквото трябваше да се направи с трупа на майка й, след като тънкото було на съчувствие бе захвърлено като мокър парцал и човекът се залови за работа.
— Когато се върна — продължи той, — ще си поговорим. Подробно. Искам да зная всичко за него, Чалис.
И тя разбра, че това, което ще каже точно в този момент, ще отеква в ума на съпруга й буквално във всеки свободен миг през следващите три дни и две нощи и че докато той се върне, думите й ще са си свършили работата и ще са го преобразили — или в унил нещастник, или в чудовище. Можеше да каже: „Добре“, все едно са я принудили, притиснали, и мигновеното удовлетворение, което той щеше да изпита, скоро щеше да се изкриви в нещо мрачно, неприятно, и след три дни тя щеше да се озове срещу изпълнено с жажда за мъст същество. Можеше да каже: „Щом искаш“ и той щеше да го чуе като предизвикателство и жестоко безразличие — все едно, че за нея потребностите му са маловажни и че е готова да се подчини от съжаление и нищо друго. Не, всъщност тя нямаше много голям избор какво да изрече в този момент. И докато той очакваше отговора й, тя бързо направи избора и отговорът излезе от устата й спокойно и уверено (но не прекалено):
— До вдругиден, съпруже.
Той кимна и Чалис видя как се разшириха зениците му. Долови учестения му дъх и разбра, че изборът й е бил верният. Сега, през следващите три дни и две нощи, Горлас щеше да е като в треска. В очакване. Въображението му щеше да се развихря и да отиграва сценарии, всеки един — вариация на една и съща тема.
„Да, Горлас, все още не сме свършили един с друг.“
Ръката му пусна гърдата й и с вежлив поклон, той отстъпи встрани, за да й позволи да мине.
И тя мина покрай него.
Мурильо си нае кон за целия ден; със сбруята наемът възлезе на три сребърни консула, с двайсет консула залог. Конят едва ли струваше повече от пет. Крантав, поне на десет години; мъката в очите му до такава степен събуди жалост у Мурильо, че той беше почти готов да зареже залога и да остави животното в ръцете на някой добър селяк с много свободна земя за паша.