Караше в бавен тръс по пълните с хора улици към портата Двата вола. Щом мина през сянката на свода, продължи в лек галоп по чакълестия път; подминаваше натоварени фургони и коли, селяци, превити под тежки кошове, пълни с осолена риба, делви със зехтин, свещи и каквото още правеха, за да си докарат поносим поминък.
След като подмина колонията на прокажените, започна да оглежда земите от двете страни на пътя, търсеше най-близкото пасище. Зърна стадо овце и двайсетина кози, пръснати по склона вдясно. Самотният овчар куцукаше на билото и махаше с камшик да пропъди мухите. Мурильо отби от пътя и подкара нагоре към него.
Старецът го забеляза и спря.
Беше облечен в дрипи, но гегата, която носеше, изглеждаше нова. Очите му гледаха замъглено от пердетата след толкова много години на яркото слънце и той примижа боязливо, щом Мурильо дръпна юздите.
— Добра стига, овчарю.
Онзи отвърна със сдържано кимване.
— Търся тука…
— Никой няма тук освен мен — отвърна старецът и плесна с камшика пред лицето си.
— Преди няколко седмици беше. Малко момче. Дошло е тук да събира тор.
— Мяркат се тъдява, от града идат. Не ги знам.
Зле прикрито лукавство имаше тук. Старецът облизваше устни, пъдеше мухи, а мухи изобщо нямаше. Този човек криеше нещо, реши Мурильо. Слезе от коня.
— Точно за това дете знаеш. Петгодишно. Пребито, вероятно до безсъзнание.
Овчарят отстъпи назад, надигна гегата. Мурильо направи крачка към него.
— А какво трябваше да направя? — сопна се старецът. — Тия, дето идат тук, си нямат нищо. Живеят на улиците. Продават торта за някой петак. Никаква помощ нямам тука, само се бъхтим за някой грош. Гладуваме. Какво трябваше да направя?
— Просто ми разкажи какво стана — рече Мурильо. — Разказваш ми и може би просто си отивам, оставям те на мира. Но си лош лъжец, старче, и ако отново се опиташ да пъшкаш, може да се ядосам.
— Не бях сигурен дали ще оживее — беше пребито почти до смърт. Щеше да умре, ако не бяхме го намерили. Погрижихме се за него и…
— И?
— Продадох го. И тъй ни е тежко да се изхраним…
— На кого? Къде е?
— В железните мини. Рудниците на Елдра, на запад оттук.
Сърцето на Мурильо се смрази.
— Петгодишно момче…
— Къртици, тъй им викат. Или… така съм чувал де.
Мурильо препусна обратно към пътя.
След хиляда крачки конят загуби една подкова.
Волът се тътреше тежко, със скоростта на животно, за което времето е нещо безсмислено, и може би в това беше мъдър. Мъжът, който крачеше до него, го плясваше от време на време по хълбока с камшика, но това беше по-скоро по навик, отколкото от бързане. Товарът с плетена кожа не беше особено тежко бреме и ако коларят преценеше времето си добре, е, можеше да си изкрънка едно ядене в лагера преди дългия път обратно до града. Дотогава денят щеше да преваля и въздухът щеше да се поохлади. В тази жега нито мъжът, нито животното бързаха много.
Едва ли беше изненадващо тогава, че самотният пътник скоро го настигна и след кратък разговор — по няколко думи от всяка страна за звъна на монетите — товарът на колата стана по-тежък, макар и все още недостатъчно, за да изкара стон от вола. Това в края на краищата беше задачата на живота му, самото определение на съществуването му. Всъщност той нямаше много спомени да е бил свободен някога, да се е тътрил някога без нещо да се влачи зад него, а колелетата да трополят по камъните и да подскачат по изровените коловози.
Мързеливи примигвания, рояк полудели мухи, затанцували в горещината, мърдаща опашка и петна кръв по бутовете — и дърпа нещо от едно място на друго. А до него, с червени кръгове около очите, с рояк полудели мухи, затанцували в горещината, с петна кръв тук-там от комари и какво ли още не, коларят и той кара нещо от едно място на друго. Вол и колар, два успоредни живота през безсмислените години. Изключително разнообразие обаче този път: мъж, седнал с провиснали от колата крака, с протрити ботуши и кървящи мазоли, и тъмна буря в очите му, която не е за никой от тях двамата, а и не им е работа освен това.
Богато украсената лека каляска, която изтрополи покрай тях на една левга от лагера, беше със затворени прозорци против жегата и прахта.
Мъжът отзад на колата я беше гледал как приближава. Коларят видя подминаването й. Волът я видя, когато мина пред него и продължи на бърз ход, с какъвто той никога нямаше да се справи, дори и да искаше, а не искаше.