— От ревльовците е, а?
— Гадно малко лайно всъщност.
— Това ще му го избием.
— Не и от този. Майка си би намушкал само за да види как й изтича кръвта. Сигурно е оставил десет левги пътека удушени животинчета зад себе си, заровени в дупки във всеки заден двор из квартала. Този е от тях, Горус.
— Осемнайсет сребърника?
— Става.
Снел риташе и се дърпаше отчаяно, докато го носеха към задната стая, после надолу по стълбището и в тъмното мазе, вмирисано на кал и пикня. Запушиха му устата, вързаха го и го бутнаха в една желязна клетка. След това Горус го остави сам.
В горната стая великанът седна срещу Белам.
— Бира, племеннико?
— Малко ми е рано, чичо.
— Колко дълго да го задържа?
— Колкото трябва. Докато не изтръскаш цялата гадост от него.
— Една нощ тогава. Колкото да превърти всичките си страхове в главата си, но без да се побърка. Мамка му, племенник, не се занимавам с хлапета, ммм, под петнайсет, правим разпита много внимателно и само най-безнадеждните ги пращаме на галерите. А дори тогава им плащат, хранят ги и ги изписват след пет години — и повечето стават свестни след това.
— Снел едва ли знае всичко това, чичо. Знае само, че тук се мъкнат деца и повече не се връщат.
— Така трябва да изглежда.
Белам се усмихна.
— Точно така изглежда, чичо. Точно така.
— Не съм го виждала от дни.
Баратол само кимна и отиде до кацата с вода да си измие ръцете. Чаур седеше наблизо на един сандък, захапал някакъв местен плод с жълта кора и розова месеста вътрешност. Сокът капеше по обраслата му с четина брадичка.
Сцилара му се усмихна ведро. Миризмата беше кисела и пареща, като във всяка ковачница, и тя си помисли, че тази миризма вече ще придружава всяка нейна мисъл за Баратол, този грамаден мъж с кротките очи.
— Имаше ли си нови неприятности с гилдията?
Баратол си избърса ръцете и хвърли парцала.
— Затрудняват ни, но го очаквах. Оправям се.
— Личи си. — Тя бутна с крак купчина железни пръти. — Нова поръчка?
— Мечове. Идването на гарнизона на малазанското посолство докара нова мода сред благородниците. Имперски дълги мечове. Това затруднява повечето местни ковачи. — Баратол сви рамене. — Не и мен, разбира се.
Сцилара се настани на единствения стол и започна да чисти лулата си.
— Какво им е толкова специалното на малазанските дълги мечове?
— Точно обратното всъщност. Местните майстори още не са се сетили, че трябва да обърнат техниката, за да ги направят както трябва.
— Да обърнат техниката ли?
— Основното в модела и изработката на малазанския дълъг меч идва от Унта, от имперския континент. От три столетия е, ако не и повече. Империята все още използва унтските леярни, а те са консервативна работа.
— Е, щом тия проклети неща правят каквото трябва, защо да се променят?
— Такава май е идеята, да. Местните се побъркват да огъват и преогъват, мъчат се да постигнат якост. Само че ковачите в Унта обработват желязото недостатъчно горещо. Освен това използват червено желязо — хълмовете на Унта са червиви от него, макар че е рядко по други места. — Замълча и я загледа как разпалва лулата. — Но всичко това едва ли толкова те интересува, Сцилара.
— Не, но ми харесва да ти слушам гласа. — И вдигна премрежените си очи към него, през дима.
— Все едно, мога да правя прилични оръжия и мълвата се разнесе. Рано или късно някой ковач ще се сети как точно става, но дотогава вече ще имам доволни клиенти и дори подбиването на цената няма да ме ощети много.
— Това е добре.
Той я погледа за миг и попита:
— Значи Кътър е зачезнал, а?
— Не знам. Знам само, че не съм го виждала от няколко дни.
— Притеснена ли си?
Тя помисли малко. После отново помисли.
— Баратол, не това е причината да те посетя. Не за да търся някой да се намеси, все едно че Кътър са го отвлекли или нещо такова. Тук съм, защото исках да видя теб. Самотна съм… о, не искам да кажа, че е все едно с кого. Просто исках да те видя.
След кратко мълчание той сви рамене и вдигна ръце.
— Ами… ето ме.
Тя въздъхна.
— Няма да го направиш по-лесно, нали?
— Сцилара, погледни ме. Моля те, погледни. Внимателно. Прекалено бърза си за мен. Кътър, историкът, дори онази Подпалвачка на мостове, оставяш ги замаяни след себе си. Ако имам избор, бих предпочел да си изкарам живота, без никой да ме забелязва. Не ме интересува драмата, нито тръпката на възбуда дори.
Тя изпъна крака.
— А мислиш ли, че мен ме интересува?
— Ти си пълна, ммм, с живот. — Баратол се намръщи, после поклати глава. — Не ме бива много да казвам каквото искам да кажа, нали?
— Пробвай пак.
— Можеш да… съкрушиш човек.