Офицерът се намръщи и отвърна:
— Щом казвате. Не ги разбирам тия работи. Аз си ги арестувам тия двамата и оставям един от хората си да надзирава конфискацията на работилницата.
— Момент! Арестувате Чаур? — обади се Баратол.
— Така ли се казва чиракът ви?
— Той не ми е чирак. Умствено недоразвит е…
— Почти като роб значи — отряза скритата зад стражите служителка на Гилдията. — Това според мен ще се окаже много по-сериозно нарушение на закона.
Двама мъже доведоха скимтящия ококорен Чаур. Баратол понечи да го утеши, но стражите застанаха между двамата, а офицерът предупреди, че макар да не иска да използва белезници, ще го направи, ако се наложи. И че ако никой не създавал проблеми, всичко щяло да мине кротко. Баратол попита има ли право да си наеме защитник, а офицерът отвърна, че макар да няма, все пак нямало да му откажат, стига да можел да си го позволи.
В този момент се намеси Сцилара:
— Аз ще ти намеря, Баратол.
В очите му проблесна облекчение и благодарност, сменени бързо от отчаянието му за съдбата на Чаур, който вече ревеше и се дърпаше от ръцете на стражите.
— Оставете го на мира — каза Баратол. — Ще тръгне съвсем кротко след нас — само не го дърпайте.
А после цялото отделение, освен един, излязоха с арестантите. Сцилара тръгна след тях и най-сетне видя служителката на Гилдията — доста внушителна жена. Самодоволно презрителната й усмивка обаче подронваше достолепието й.
Щом се озова зад нея, Сцилара я хвана за плитката и я дръпна силно.
— Ох! — Жената се обърна, побесняла.
— Съжалявам — каза Сцилара. — Май ви закачих с гривната си.
И продължи по улицата. Мъжът зад нея каза:
— Тая няма гривна.
Жената от Гилдията изсъска:
— Ще я…
Сцилара зави зад ъгъла. Не мислеше, че ще я гонят. Стражата си вършеше работата и нямаше интерес да се усложняват нещата.
— А тъкмо се канех да заплета един толкова добър човек в паяжината си — измърмори Сцилара. — За да разплете живота ми. Проклетият ми късмет!
От вмирисани суеверия до учени трактати, безброй поколения са се опитвали да разберат онези, чиито умове остават недоразвити, детински или просто затворени сякаш в някакъв друг свят. Обсебени от бог или от демон, откраднати души, безброй химични нарушения и неприятни течности, наранявания, понесени при раждането или дори преди него; удари по главата като дете; треска и какво ли още не. Онова, което изобщо не може да се постигне, разбира се (освен някои сложни и опасни ритуали на сънебродничество), е да се влезе в ума на поразения.
Би било лесно да се допусне съществуването на един вътрешен свят на прости чувства, плашещи неизвестни и безкрайна объркваща мъгла. Или някакъв безтелесен демон, присвит зад всяка мисъл, който я унищожава, отнема живота от нея, задушава всякакъв възможен преход към съзнателност. Подобни допускания, естествено, са само хипотези, основани на външно наблюдение: предпазливото вглеждане в привидно безизразни очи и глупави усмивки, шаблонно поведение и неоснователни страхове.
И тъй, дръжте здраво тази ръка в това мигновено пътешествие в ума на Чаур.
Светът, който виждаше той, бе място на предмети — някои подвижни, други съвсем неподвижни, а някои си стояха спокойно, но можеше да се задвижат, ако човек го поиска. Тези три вида не бяха непременно фиксирани и той добре знаеше, че неща, които изглеждат обречени на неподвижност, могат изведнъж да се разбудят, да оживеят в буйно движение. Чаур притежаваше усет за всичките три, във вечно променливата им форма. Имаше обич, предмет, вкоренен дълбоко, от който идваше топлина и радост, и усещане за съвършено добруване. Тя понякога можеше да се пресегне и да поеме друго — някого или нещо, което е отвън, — но в крайна сметка това не беше необходимо. Обичта беше вътре в него, в собствения му свят, и той можеше да отиде там по всяко време, щом пожелаеше. Това се изразяваше в една доста сънена усмивка, изражение, откъснато от всичко, което беше отвън.
Колкото и да беше силна, обичта беше уязвима. Можеше да бъде наранена, пронизана и да се свие от болка. Когато това се случеше, се разбуждаше друг предмет. Той можеше да се нарече омраза, ала повърхността му беше зацапана от страх и гняв. Този предмет бе закрепен толкова дълбоко в душата му, колкото и обичта, и двата се нуждаеха един от друг, ако връзката им бъдеше опетнена, накърнена. Разбудена за живот от болката на обичта, омразата отваряше очи, които можеха да гледат само навън — никога към себе си, нито дори към същността, която можеше да е Чаур. Омразата лумваше в една и само в една посока — към външния свят с неговите предмети, някои подвижни, други неподвижни, трети, които можеха да правят и едното, и другото, да се отместват от едното към другото и обратно.