Омразата можеше, ако потрябва, да използва тялото на Чаур. В замаха навън, в трескавото преподреждане на света. За да го върне в правилната му форма, да наложи край на онова, което причиняваше болка на обичта.
Всичко това зависеше от наблюдение, но това наблюдение не разчиташе особено на онова, което той виждаше или чуваше, помирисваше, докосваше или вкусваше. Тайният поглед на омразата беше много по-остър — тя виждаше цветове, които не съществуваха за другите, а тези цветове, на инстинктивно ниво, бяха енциклопедични. Видеше ли тях, омразата знаеше всичко. Знаеше всъщност много над онова, което може да постигне един нормален ум.
Дали това е нещо повече от особена чувствителност към безсловесното общуване? Не питайте Чаур. Той, в края на краищата, е в собствения си свят.
Омразата му имаше някакво отношение към кръвта. Към цвета й, към това как тя изтича, как мирише и какъв е вкусът й, и това бе странна истина: неговата омраза обичаше кръв. Да я вижда, да се потопи в нея, означаваше да изпитва радост, топлина и доволство.
Стражите от двете страни на Чаур крачеха спокойни и заети със собствените си скромни мисли и нямаха никаква представа какво се вихри в привидно простия ум на пленника им. Чаур вървеше кротко, отпуснат, ръцете му леко се полюшваха, след като естественото напрежение в якия му врат и огромните му рамене беше преминало — тъпакът явно беше забравил за голямата неприятност, в която се намираше, забравил беше, че отиват в тъмницата, където скоро щеше да се озове в клетка от здрави железни пръти. Всичките дебели стени, които зазиждаха глупавия му мозък, явно се бяха върнали на местата си.
Не си заслужаваше изобщо да го поглеждат.
Тъй че нямаше кой да види изпълнените с омраза очи, които надничаха през всяка пукнатина, през всяка амбразура — хиляди, десетки хиляди блеснали очи, които виждаха всичко, преценяваха и отхвърляха; докато други неща се оценяваха като такива, които могат да се окажат полезни, и че макар и да са неподвижни, можеш да ги накараш да се задвижат. Виждаха всичко, да, поглъщаха и обработваха на скорост, която щеше да изуми всеки нормален ум — защото това бе нещо различно, нещо чуждо, нещо почти съвършено по свой начин, със собствените си правила, с всичките онези сили, които можеше да събере, да затаи и след това, щом дойдеше подходящият момент, да изригне върху един нищо неподозиращ свят.
Простите същества не са прости. Те са различни. Те са преустроени. За по-добро, за по-лошо? Подобни преценки са без стойност. В края на краищата, представете си един свят, в който буквално всеки ум е по-прост, отколкото си въобразява, че е, или е толкова осакатен, че сам не съзнава своята огромна и ужасна увреденост. В един такъв свят животът продължава, а лудостта процъфтява. Глупостта се повтаря. Постъпки и действия унищожават и унищожават, и унищожават, и при все това остават непроницаеми за просветлението. Грехове против човечността виреят и нито един престъпник изобщо не проумява, че един ден може той самият да се окаже жертвата; нито една престъпна душа не осъзнава, че нанесената жестокост предизвиква десетократно по-голяма жестокост. Богатството вечно обещава защита срещу ограниченията на един жесток, алчен свят, а все не успява да изпълни обещанието си, все едно дали убиецът е болест, предателство или яростните бунтовни тълпи. Богатството не може да схване, че алчността, от която се бои, е негово собствено творение, че е отровният отпадък на собственото му бляскаво възвеличаване. Представете си такъв един свят и… о, не си правете този труд. По-добре съжалете горкия тъп Чаур.
Изригна без предупреждение. Кротките мисли в черепите на двамата му пазачи от двете му страни изчезнаха в забрава, щом двата му огромни юмрука се натресоха в тях и ги попиляха. Смътното усещане, че нещо не е наред, прониза притъпените сетива на най-близкия от останалите стражи в мига, в който Чаур го сграбчи за колана и врата и го запокити в щастливо неподвижната стена вдясно. Офицерът и последният страж вече започваха да се обръщат, за да се справят с все още неосъзнатата заплаха, но Чаур, усмихнат, бе готов да ги посрещне. Държеше в лявата си ръка тежка амфора, беше я награбил от една сергия; завъртя я и я натресе в офицера. Дъжд от чирепи, зърно и сред тях — рухващо тяло на калдъръма. Последният страж, докато едната му ръка се мъчеше да издърпа меча, отвори уста да извика подкрепление, но в последния си съзнателен миг видя Чаур, по-точно широката му усмивка. Глупакът стовари юмрук в скулата му, отпра шлема от главата му и той отхвърча във въздуха. Стражът рухна на земята с швирнала от ухото и слепоочието кръв, още жив, но не и готов да го признае.