А Чаур вече стоеше срещу Баратол с толкова доволни и изпълнени с възбуда очи, че ковачът можа само да го зяпне, онемял и сащисан.
Горлас Видикас излезе от каляската и спря, за да оправи гънките на гамашите си, забелязал с неприязън колко са омачкани от седенето в тесния задушен впряг, след което погледна идващия прегърбен от болестта и задъхан надзирател.
— Благородни сър — изпъшка мъжът, — за плащането на лихвата… бях болен, както знаете…
— Ти умираш, глупако — прекъсна го Горлас. — Не съм дошъл, за да обсъждам проблемите ти. И двамата знаем какво ще стане, ако просрочиш заема. И двамата знаем — надявам се, — че няма да се задържиш дълго на тоя свят, с което проблемът става несъществен. Единственият въпрос е дали ще издъхнеш в леглото си, или захвърлен в някоя канавка. — Потупа го небрежно по гърба. — Държиш си бараката тук в лагера, нали? Хайде, имаме да обсъдим други неща.
Надзирателят примига с цялата окаяна жалостивост, усъвършенствана от всички неудачници по целия свят. Беше по-добре от мрачния блясък на злобата, разбира се — глупавите бързо се поддават на омразата, щом осъзнаят как са изиграни, така че хленчещите физиономии „помогнете ми, моля“ са много по за предпочитане.
Горлас се усмихна.
— Можеш да останеш в хубавия си дом, приятел. Ще забравя плащанията по лихвата, за да можеш да си идеш от този свят в мир и удобство. — И това ако не беше изключителна щедрост! Тази отстъпка, тази огромна жертва — съвсем уместно щеше да е, ако идиотът паднеше на колене в унизителна благодарност, но все едно. Ново потупване по гърба, което предизвика пристъп на кашлица у стареца.
Горлас пристъпи до ръба на огромната яма и огледа оживената дейност долу.
— Всичко наред ли е?
Надзирателят изкашля шепа жълтеникава слуз, изтри длан в мръсния си крачол и каза:
— Съвсем наред, благородни сър, да, съвсем наред си е.
Ха, как се подобри настроението му! Грижите сто на сто бяха глождили цяла сутрин тоя кучи син, несъмнено. Какво пък, светът се нуждаеше от такива същества, нали? Да вършат цялата мръсна тежка работа, а след това да благодарят на хора като Горлас за привилегията. „Представа нямаш колко си ценен, тъпако. А виждаш ли опрощаващата ми усмивка? Потопи се в нея и ликувай — тя е единственото, което давам наистина безплатно.“
— Колко са загубите днес?
— Три. Средното, сър, най-средното възможно. Една къртица, заклещена в каверна от срутване, други две умряха от „сивото лице“. Извличаме вече от новата жила. Няма да повярвате! Червено желязо!
Горлас вдигна вежди.
— Червено желязо?
Старецът кимна енергично.
— Двойна цена на половин тегло. Търсенето му май расте…
— Да, малазанските дълги мечове, за които всички ламтят напоследък. Е, така поне ще ми е по-лесно да си поръчам. Засега само един ковач може да ги прави тия проклети оръжия. — Горлас поклати глава. — Грозни са, мен ако питаш. Любопитното е, че тук нямахме червено желязо — досега, имам предвид — тъй че е много интересно как ги прави тоя глупак?
— Ами, благородни сър, има една стара легенда, как всъщност обикновено желязо можело да се превърне в червено, и много евтино при това. Но де да знам, може пък да е само легенда…
Горлас изсумтя. Наистина интересно. Представи си само: да можеш да вземеш най-обикновено желязо, да хвърлиш в него нещо буквално без никаква стойност и хоп — ето ти червено желязо, четири пъти по-скъпо.
— Току-що ми даде идея — промърмори той. — Макар да се съмнявам, че ковачът ще издаде тайната си. Ще трябва да му платя. Много.
— Партньорство може би? — подхвърли надзирателят.
Горлас се намръщи. Не беше искал съвет. Но все пак — да, едно партньорство можеше и да свърши работа. Беше чувал нещо за този ковач… някакви неприятности с Гилдията. Какво пък, би могъл да изглади нещата. Струваше си да помисли.
— Все едно — заговори той, малко по-високо, отколкото бе нужно. — Беше само идея. Отхвърлих я — много е сложно. Да забравим, че изобщо сме го обсъждали.
— Да, сър.
Но не му ли се стори надзирателят някак странно замислен? Може би щеше да се наложи да ускори кончината на този глупак.
По пътя горе зад тях идваше волска кола.
Глупаво всъщност. Беше решил да си обуе ботушите за езда, а те бяха стари, протрити и ходилата му като че ли бяха станали по-плоски, откакто ги беше обувал последния път. Бяха му направили огромни мехури, адски болезнени при това. Тъй че въпреки всичките му планове за гръмовно и впечатляващо пристигане в лагера, изпълнен с най-мрачни намерения и на ръба да развихри гнева си, а след това да заглади нещата с помощта на шепа сребърни консули и облекченият надзирател да прати бегач, който да доведе палавото хлапе, Мурильо накрая се оказа седнал на задницата на една разнебитена волска кола, потънал в прах, потен и обкръжен от гъмжащ рояк мухи.