Е, просто трябваше да се постарае да го направи по възможно най-добрия начин, нали? Щом волът спря и старецът тръгна бавно като охлюв към стоящия недалече надзирател и пищно облечения благородник до него — и двамата вече гледаха към тях, — Мурильо се смъкна на земята и присви очи, жегнат от болката в краката. Помисли си със страх за обратния път до дома, стиснал в ръка малката ръчичка на Харло, с тъмнината, запълзяла от крайпътните канавки — дълъг, много дълъг път наистина. Представа си нямаше как ще се оправи.
Войниците обаче знаят всичко за пришките и мазолите, нали? И мъжете и жените, които се трудят тежко, за да преживеят някак. За другите това изглежда дреболия, дребна неприятност — а когато са изтекли години от последния път, когато са те мъчили, е лесно да забравиш, небрежно да пренебрегнеш жестоката слабост, която причиняват всъщност.
Грубата кожа се отри в тях като натрошено стъкло, щом отпусна тежестта си. Все пак нямаше да куца, тъй че впрегна цялата си воля, стисна зъби и закрачи предпазливо, стъпка по стъпка към надзирателя и благородника, които бяха заговорили за нещо коларя. Щом се приближи, присви очи към знатния мъж и в ума му пробяга, че сякаш го познава… но откъде? Откога?
Надзирателят обясни на коларя къде да закара товара и той тръгна, като кимна пътьом на Мурильо.
Старият надзирател в опърпаните дрехи го изгледа с любопитство, а когато Мурильо спря при тях, се изплю и рече:
— Май сте се объркали, господине. Ако имате пари, може да ви пуснем на масата на работниците — яденето е доста постно, но засища, само че нямаме нищо за пиене освен слаб ейл. — Изсмя се хрипливо. — Не сме крайпътен хан все пак.
По пътя Мурильо дълго беше премислял как да подходи. Но не беше очаквал точно в тази сцена някакъв проклет благородник и нещо му нашепна, че уж простото договаряне, което бе очаквал, с плащане на двойната цена за едно петгодишно момче, може да се окаже сложна и доста рискована работа.
— Вие ли сте главният надзирател на лагера, господине? — попита той, след като удостои с хладно вежлив полупоклон знатния мъж. Отвърнаха му с кимване и Мурильо продължи: — Добре. Дошъл съм да потърся едно малко момче, Харло. Продали са го в лагера ви преди няколко седмици. — Бързо вдигна облечената си в ръкавица ръка. — Не, нямам намерение да оспорвам законността на продажбата. Искам по-скоро да откупя свободата на момчето и да го върна в дома му, при неговите, ммм, ужасно отчаяни родители.
— Тъй ли? — Надзирателят погледна към благородника.
Да, май наистина познаваше отнякъде този младеж, помисли си Мурильо.
— Небезизвестният Мурильо — проговори благородникът, със странен блясък в очите.
— Вие сте доста над мен…
— Не ще и дума. Аз съм главният вложител в това предприятие. Освен това съм съветник. Горлас Видикас от дома Видикас.
Мурильо отново се поклони, колкото от вежливост, толкова и за да скрие притеснението си.
— Съветник Видикас, за мен е удоволствие да се запозная с вас.
— Така ли? Много се съмнявам в това. Трябваха ми само няколко мига, докато се сетя кой бяхте. Посочиха ви преди няколко години на празненство в едно имение.
— Е, имаше време, когато бях…
— Бяхте в един списък — прекъсна го Горлас.
— Моля?
— Хоби на един мой приятел, макар да се съмнявам, че той би го приел като хоби. Всъщност, ако бях толкова непредпазлив, че да използвам тази дума, сигурно щеше да ме призове на дуел.
— Съжалявам, но се боя, че не знам за какво говорите. Някакъв си списък, казахте?
— Вероятните заговорници — каза с нещо като усмивка Горлас. — За убийството на Търбан Орр. Да не споменавам за Равид Лим — или беше някой друг Лим? Вече не помня, но пък това едва ли е важно. Не, Търбан Орр, и, разбира се, подозрителното самоубийство на лейди Симтал — всичко в една нощ, в нейното имение. Бях там, знаете ли. Видях убития Търбан Орр с очите си. — И вече наистина се усмихваше, сякаш споменът предизвика вълни от носталгия. Но погледът му беше твърд, очите — като върхове на мечове. — Моят приятел, разбира се, е Ханут Орр, а списъкът е негов.
— Наистина си спомням празненството у Симтал — отвърна Мурильо; умът му съживяваше онези мигове, след като бе напуснал спалнята на дамата — и я бе оставил с това, с което щеше да сложи край на живота си — и тогавашните му мисли за всичко, което беше предал и какво ще означава то за бъдещето му. Съвсем редно бе то да се върне сега и да застане пред него, като озъбено бясно псе. — Уви, пропуснах дуела…