— Не беше дуел, Мурильо. Търбан Орр беше провокиран. Беше подведен. Беше убит, открито. Убийство, не дуел — изобщо схващате ли разликата?
Надзирателят местеше поглед от единия към другия, неразбиращ и ням като вол.
— Да, господине. Но както казах, не бях там, за да видя събитието…
— Лъжец ли ме наричате?
— Моля?
Богове на бездната, само преди десет години щеше да се справи с това със съвършено изящество и насмешливо добродушие, цялото вълнение щеше да се уталожи, някои задължения да се приемат, без дори да е нужно изричното уверение, че ще ги уважи. Само преди десет години и…
— Наричате ме лъжец.
— Не, не помня да съм ви нарекъл така, съветник. Щом казвате, че Търбан Орр е убит, така да бъде. Колкото до твърдението, че аз по някакъв начин съм заговорничил в това, е, това само по себе си е много опасно обвинение. — О, знаеше много добре накъде води това. Всъщност беше го разбрал вече от доста време. От очите на Горлас Видикас — и Мурильо вече си спомни къде беше виждал този мъж за последен път, и беше чувал за него. Горлас обичаше дуелите. Забавляваха го. Обичаше да убива противниците си. Да, беше присъствал на един от дуелите на кучия син и беше видял…
— Тук май имаме предизвикателство, което сме длъжни да уважим — заяви Горлас и се изсмя късо. — Когато оттеглихте обвинението си, е, признавам: помислих си, че се каните да си подвиете опашката и да се изнижете. И може би щях да ви оставя при това — манията около всичко това е на Ханут все пак. Не моя.
Мурильо замълча, осъзнал капана, в който бе попаднал. Надзирателят бе свидетел, че споменаването за дуел бе дошло от него, не от Горлас Видикас. Разбираше също така, че няма никакъв шанс, никакъв, Горлас да премълчи и да го остави на мира.
— Естествено — продължи съветникът, — нямам никакво намерение да оттеглям обвинението си — тъй че или го приемете, или ме предизвикайте, Мурильо. Имам смътни спомени, че някога ви смятаха за приличен дуелист. — Огледа пътя от двете страни. — Мястото изглежда удобно. Е, вярно, с жалка публика, но…
— Извинете — намеси се надзирателят. — Камбаната за края на дневната смяна скоро ще удари. Работниците долу ще имат идеална гледка, с вас двамата тука на билото — ако благоволите.
Горлас смигна на Мурильо и отвърна:
— Разбира се, ще ги изчакаме.
Надзирателят се затътри по пътеката надолу да извести на старшите на групите какво става. Щяха да се позабавляват добре след дългия ден труд из тунелите.
Горлас се усмихна широко.
— Е, има ли още нещо, за което можем да поговорим, докато няма свидетели?
— Благодаря ви за поканата — рече Мурильо, докато затягаше връзките на ръкавицата си. — Търбан Орр не заслужаваше почетна смърт. Ханут ви е приятел, казвате? Кажете ми, харесват ли ви пепелянките в пазвата, или просто сте глупав?
— Ако това беше опит да ме накарате да кипна, беше жалък. Наистина ли мислите, че не знам всички трикове, които водят до дуел? Богове на бездната, старче. Все пак, доволен съм от признанието ви — Ханут ще се зарадва да чуе, че подозренията му са били точни. По-важното е, че ще се окаже мой длъжник. — Кривна глава. — Разбира се, дългът ще е много по-голям, ако ви оставя жив. Дуел до раняване и ви оставям в ръцете на Ханут. Да, това би било идеално. Е, Мурильо, раняване ли да бъде?
— Както желаете.
— Стягат ли ви ботушите?
— Не.
— Като че ли стоите неудобно, Мурильо, или това са просто нерви?
Долу в ямата закънтя камбана. Разнесоха се далечни викове и от тунелите започнаха да излизат мръсни прашни фигури, почти нечовешки от толкова разстояние. Между групите затичаха бегачи. Вестта се разпространяваше.
— Какво ви се пада това момче Харло между другото?
Мурильо го погледна.
— Оженихте се за дъщерята на Истрайсиън Д’Арл, нали? Тя е станала доста… популярна напоследък, доколкото чувам. Уви, започвам да разбирам защо… Вие не сте съвсем мъж, нали, Горлас?
Въпреки цялата доскорошна надменност на съветника, лицето му пребледня на късната следобедна светлина.
— Ужасно е, нали — продължи Мурильо, — как всяка мръсна подробност, колкото и да е лична и интимна, толкова лесно напуска добре защитения свят на благородника и се разнася като семена, подети от вятъра сред простолюдието, сред нас, низшите. Е, къде отиде благоприличието?
Рапирата изсъска от ножницата и върхът й се вдигна към Мурильо.
— Извади оръжието си, старче.
Крут от Талиент влезе. Ралик Ном стоеше до затворения прозорец, все едно стоеше пред стена. Странно изглеждаше, и още как, по-странен от всякога. Цялото това мълчание, цялото това усещане за нещо много… погрешно. В главата му? Може би. Ралик Ном може би вече не беше в ред. Тази мисъл го обезпокои.