— Потвърдено е — каза Крут, докато оставяше торбата с продуктите за вечеря. — Един договор отменен, нов — приет. Намирисва на отчаяние, нали? Богове, Себа дори ме е повикал, а никой с ум главата не би отказал такава покана. — Замълча и изгледа накриво приятеля си. — Тъй че може и да не ме видиш доста време. Доколкото разбрах, това новото е доста просто, но пък ще стресне ония с ценната кръв.
— Така ли? — попита безизразно Ралик.
— Виж какво — заговори Крут, макар да разбираше, че издава нервността си, — не можех да откажа, нали? Преживявам от твоите пари, добре, но това накърнява мъжката ми гордост. Получих отново шанс да се върна в играта. Получих шанс да тръгна отново с Гилдията. Ралик, трябва да приема, не разбираш ли?
— Толкова важно ли е за теб, Крут?
Крут кимна.
— Тогава ще е най-добре да те оставя — каза Ралик.
— Съжалявам. Работата е, че съм… как беше думата?
— Компрометиран.
— Точно. Значи, ако беше направил хода си срещу Себа, нямаше да сме в това положение, нали? Просто чакането беше наистина трудно.
— Няма никакви планове за заместване на Себа Крафар — каза Ралик. — Съжалявам, ако неволно съм те подвел. Което не означава, че не се интересуваме от Гилдията. — Замълча. — Крут, слушай ме внимателно. Мога да ти оставя малко пари — достатъчно за известно време, за половин година, да речем. Просто отклони поканата на Себа — не знаеш в какво се въвличаш…
— А ти знаеш ли? Не, Ралик. Работата е, че ако не знам, то е, защото съм излязъл от нещата.
— Би трябвало да си благодарен за това.
— Нямам нужда от скапаното ти покровителстване, Ралик Ном. Ти вече си целият тайни, нищо друго освен тайни. Но ще живееш тук, с мен, ще ядеш каквото аз сготвя, а аз? О, добре, отново навън, този път с тебе. Е, не мога да живея така, тъй че наистина по-добре си върви. Не мисли лошо за мен — няма да кажа на Себа за теб.
— Не мога ли да откупя оттеглянето ти, Крут?
— Не.
Ралик кимна и пристъпи към вратата.
— Добре се пази, Крут.
— Ти също, Ралик.
Ралик Ном открехна тясната задна врата на жилищната сграда и излезе на вмирисаната, затрупана със смет уличка. Последната му поява на белия свят едва не доведе до убийството му от Крокъс Младата ръка, а от времето, прекарано, докато се възстанови в хана „Феникс“, беше ясно, че никой от хората, които знаеха, че е тук, не е казал нищо — нито Круппе, нито Кол, нито Мурильо, или Мийзи, или Ирилта: Гилдията още не беше надушила за позорното му завръщане. Дори онзи негов вятърничав братовчед, Торвалд, не беше казал нищо — макар да го смущаваше и донякъде нараняваше това, че толкова усърдно го отбягва.
Тъй или иначе, в известен смисъл Ралик оставаше невидим.
Спря сред уличката. Все още беше светло, ивица ярко небе точно над главата му. Странно беше това усещане — да е навън посред бял ден — и той знаеше, че няма да мине много време, преди някой да го зърне и да го познае. Очите щяха да се ококорят смаяни и новината бързо щеше да дотича до ушите на Себа Крафар. А после?
Е, Майсторът на гилдията вероятно щеше да прати някой от помощниците си да го поразпита: какво искаш, Ралик? Какво очакваш от Гилдията? Можеше и покана да има, от тези, които и така, и така са опасни. Приемеш и попаднеш на засада. Отхвърлиш и гонитбата започне. Малко бяха тези, които можеха да го свалят в единичен двубой, но все едно, това нямаше да е предпочетената тактика. Не, щеше да е стрела на арбалет в гърба.
Имаше и други места, където можеше да се скрие. Сигурно можеше да се върне направо в къщата Финнест. Но пък не само Крут бе изгубил търпение. Освен това Ралик никога не си беше падал по хитрувания и увъртания.
Явно беше дошло време да се поразбъркат нещата. А щом увереността на Себа Крафар бе разклатена от шепа озверели малазанци, значи щеше сериозно да се уплаши.
При тази мисъл по устните на Ралик пробяга бегла усмивка.
„Върнах се, да.“
Тръгна към хана „Феникс“.
„Върнах се, тъй че да започваме, нали?“
Виковете за тревога отекваха между Дару и Крайезерния, вече на няколко улици зад тях. Баратол, хванал Чаур за ръката като дете, го дърпаше през гъстата следобедна тълпа. Бяха подминали няколко патрула, но вестта още не беше изпреварила двамата бегълци, макар че най-вероятно това бягство щеше да се окаже всичко друго, но не и скрито — стражите и зяпачите не можеше да не забележат и после да си спомнят двамата грамадни чужденци, единият с черна като оникс кожа, другият — с все едно недощавена, втурнали се покрай тях.