Баратол нямаше друг избор, освен да зареже всякакви опити за потайност. Чаур ревеше с цялото искрено възмущение на несправедливо наказано дете, което с изумление е разбрало, че не всички неща са хубави и приемливи за грижовните близки — че например да бутнеш сестричето си от ръба на пропастта не е съвсем приемливо поведение.
Беше се опитал да го успокои, но колкото и простичък да си беше, Чаур бързо усети неодобрението, а Баратол не мислеше и прояви невнимание, като издаде неодобрението си — е, по-скоро беше твърде слисан, за да внимава — и сега великанът-дете щеше да вие, докато най-сетне не се изтощи. А до изтощението все още беше доста далече.
На две улици от пристанището трима стражи на трийсетина крачки зад тях изведнъж се развикаха и гонитбата вече продължи не на шега.
За изненада на Баратол, Чаур се умълча и ковачът го дръпна към себе си, докато бързаха надолу.
— Чаур, чуй ме. Върни се при кораба — разбираш ли ме? Върни се при кораба, при господарката, ясно? При Спайт — тя ще те скрие. На кораба, Чаур, разбра ли ме?
С набраздено от сълзи лице, с оцапани бузи, с почервенели очи, Чаур кимна.
Баратол го бутна напред.
— Хайде, върви. Върви сам — аз ще те настигна. Върви!
И Чаур тръгна, загази напред, събаряше хора около себе си — и пред него като по чудо започна да се отваря пътека.
Баратол се обърна, за да позатрудни малко стражите. Достатъчно, за да спечели поне времето, нужно на Чаур.
Справи се доста добре, с юмруци и крака, с лакти и колене, и ако не бяха подкрепленията, сигурно щеше да си е чиста победа. Шестима нови стражи обаче се оказаха твърде много, събориха го и го пребиха почти до несвяст.
Една мисъл се просмука немощно през мъглата от болка и объркване, докато го влачеха към най-близката тъмница. Беше лежал зад решетките и преди. Не беше чак толкова лошо, стига тъмничарите да не ги теглеше към изтезания. Да, можеше да си направи тур, от тъмница до тъмница, от страна до страна, от континент до континент. Единственото, което трябваше да прави, бе да отваря ковашка работилница без одобрението на местната гилдия.
Съвсем просто.
После и тези откъслечни мисли се разсеяха и остана само блаженството на забравата.
— Величайшата глупост на нашата раса, драги ми Кътър, е в това да виждаме грешките в деянията си, но да не намираме в себе си годност да направим нещо по тях. Седим, втрещени и отчаяни, и при цялата ни разумност, при цялата ни схватливост, при цялата ни необикновена способност да виждаме истината за нещата, клечим свити като охлюви в порой, лепнали сме се за скъпоценното си камъче и се боим от мига, в който то ще се откърти под нас. До това ужасно бедствие нищо не правим, само сме се лепнали… Би ли могъл изобщо да си представиш свят, в който всички престъпления се наказват, където правосъдието наистина е с вързани очи и не протяга ръце, готово да се поддаде на тежестта на пари и власт? Където човек поема отговорност за своите грешки, за небрежните си действия, за гибелните последствия от безразличието или леността? Не, въртим се и усукваме, плетем крака и се снишаваме, танцуваме и се снишаваме, и се измъкваме като мъгла! Превръщаме се в сенки, които пърхат в безреден хаос. Истински майстори сме на измъкването — безспорно важна за оцеляването черта в началото, поне във физическия смисъл, но да се приложат тази инстинкти към душата е навярно най-тежкото престъпление против моралността. Какво ли не сме готови да направим, за да можем да продължим да живеем със себе си. В това бихме могли да заявим, че една съществена за оцеляването черта в крайна сметка се е оказала антитеза на самата себе си и прекратим ли я, оставаме със същото това гладко, тъпо, празно изражение, което сега Круппе вижда пред себе си.
— Моля? Какво?
— Скъпи Кътър, това е тежък ден, казвам. Ден на неприети и неразбрани, ден на нерадост и несрета. Ден, в който негодуваме срещу непредвиденото, тази зейнала пропаст на твърде късното, която следва грешни решения, а звездите ще падат и ако наистина притежавахме кураж, щяхме да се отпуснем с дръзко безразсъдство в нозете на боговете и видели онова, което виждат те, и познали онова, което са познали те, щяхме най-сетне да схванем безумството на борбата, абсурда на надеждата, и щяхме да рухнем по очи и да заридаем горко в своя път към мрачното бъдеще. Щяхме да плачем, приятелю, щяхме да плачем.
— Може би съм научил всичко за убиването — изломоти Кътър и лъсналите му очи се приковаха в халбата в ръката му. — А може би убийците изобщо не помислят кой какво е заслужил, или дори за мотивите. Пари в ръката или любов в сърцето — отплатата има толкова много… вкусове. Но това ли иска тя наистина? Или беше някаква непредпазливост… избухване, като бутилка, която не е трябвало да бъде отваряна — пръска се, всичко се излива — цапа ръцете ти, цапа… всичко.