— Кътър — каза Круппе с тих, но много решителен тон. — Кътър. Трябва да слушаш Круппе, хайде. Трябва да слушаш — свърши той с пристъпа си на ужасна тъжна безпомощност. Слушай! Кътър, има пътища, по които не трябва да се тръгва. Пътища, откъдето връщането е невъзможно — колкото и дълбоко да го желаеш, колкото и силен да е викът в душата ти. Прескъпи приятелю, ти трябва да…
Кътър тръсна глава и изведнъж се надигна.
— Трябва да се поразходя. Не може да го е мислила. Онова бъдеще, което обрисува… то е измислица, приказка. Разбира се. Това е. Не, и не, и не. Но…
И младежът се шмугна през вратата на хана и изчезна.
— Тъжна истина е — промълви Круппе и безлюдната му публика въздъхна в съгласие, — че склонността към вербален излишък може тъй да надвие прецизността на смисъла. Че намерението може тъй добре да се прикрие под грандиозното излишество в нюанса, в ритъма, сериозен или насмешлив, в това увлечение към грандиозна, самопозоваваща се многозначителност, че неразумните просто да подминат — въобразили си, че им е времето да бъдат тъй драгоценни, въобразили си, че стоят високо над всяко убеждение, освен собственото си духовито съвършенство. Да въздъхнем, и да въздъхнем.
— Вижте как залита Круппе в тези високи обувки — не, дори и неговото равновесие невинаги е съвършено, колкото и основателен да може да е за много неща. Залита, казвам, а падат звездите и горко ридаят боговете, и безпомощността е океан прииждащ, но няма да се давим сами, нали? Не, много голяма компания ще си имаме в тъй ледената му утеха. Виновен и невинен, бърз и муден, мъдрец и глупак, праведник и грешник — потопът всички изравнява, с лица надолу във вълните, леле. — Той наистина въздъхна. — Леле…
Чудо, по-добро от просто преразказано от втора или трета ръка — видяно. Видяно: четиримата носачи щяха да отнесат товара си право напред, но после… виж… една кокалеста трепереща длан се протегна навън, влажните върхове на пръстите докоснаха челото на Мирла.
И носачите — които бяха свикнали с подобни произволни жестове на благоволение — спряха.
Тя се взря в очите на Пророка и видя ужасна болка, злочестина толкова дълбока, че чак пречистваща, и знание над всичко, което нейният безпомощен, изпълнен с мъгла ум можеше да проумее.
— Моят син — изохка Мирла. — Моят син… самата аз… о, сърцето ми…
— Самата ти, да — отрони той, а пръстите притиснаха челото й като железни гвоздеи, приковаха вината й, срама й, слабостта й, за нищо негодната й глупост. — Мога да благословя това. И ще го сторя. Усещаш ли докосването ми, скъпа жено?
А Мирла не можеше да направи нищо, освен да кимне, защото го усещаше, да, и още как го усещаше.
Зад нея се разнесе треперливият глас на Бедек.
— Пресвети… нашият син беше взет. Отвлечен. Не знаем къде. И помислихме… помислихме…
— Вашият син не подлежи на спасение — рече Пророкът. — Той носи злостта на познанието в душата си. Усещам как сте се слели двамата в сътворението му — да, вашата кръв е била отровата на раждането му. Той разбира състраданието, но не го избира. Разбира любовта, но я използва като оръжие. Разбира бъдещето и знае, че то не чака за никого, дори за него. Той е жива паст, вашият син, жива паст, която целият свят трябва да храни.
Дланта се отдръпна и остави ледени точки на челото на Мирла — всеки нерв там вече бе мъртъв, завинаги.
— Дори Сакатия бог трябва да отхвърли такова същество. Но теб, Мирла, и теб, Бедек, вас благославям. Благославям вас двамата във вечната ви слепота, в безчувствения ви допир, в блуждаенията на недохранените ви умове. Благославям ви в смачкването на двата нежни цвята в ръцете ви — вашите две дъщери, — защото сте направили от тях версии не по-различни от вас, не по-добри, навярно много по-лоши. Мирла. Бедек. Благославям ви в името на напразната жалост. Сега си вървете.
И тя се олюля назад, блъсна се в количката, събори и нея, и Бедек. Извика, докато падаше тежко на каменните плочи, а след миг се озова върху него. Лявата й ръка изпука силно след продължилата вече процесия с носачите и Пророка, с понеслата се след тях кипнала гмеж от просещи милост поклонници, които тъпчеха напред, без да съжалят, без да погледнат. Тежък ботуш стъпи върху бедрото й и тя изпищя, щом нещо вътре се счупи, непоносима болка прониза крака й. Друг нечий крак изрита лицето й, нокти одраха бузата й. Пети загазиха по длани, пръсти и глезени.