Бедек за миг успя да погледне нагоре. Видя лице на мъж, напираше отчаяно да прегази през тях, защото бяха на пътя му, а той искаше да стигне до Пророка, и мъжът погледна надолу, и умолителното изражение помръкна в омраза, ботушът му стъпи на гърлото на Бедек и премаза трахеята.
Бедек зяпна с оцъклени очи. Лицето му стана сиво-зелено, мораво. Разумът в погледа му изтля, стопи се и угасна.
Мирла запищя, пропълзя върху тялото на мъжа си, усетила безжизнената му застиналост, но все още неразбираща… провря се през гората от корави, местещи се напред крака… лакти и колене, ритащи в гъстата гмеж ходила — и изведнъж на открито, изведнъж на отворило се малко пространство хлъзгава настилка.
Макар да не беше ги усетила все още, по челото й се разширяваха четири петна гангрена — долови миризмата на нещо мръсно, ужасно мръсно, и си помисли, че някой е хвърлил нещо зад себе си, някъде наблизо; не можеше да го види все още. Болката в счупеното й бедро вече пулсираше, докато теглеше мъртвата тежест зад себе си, заглъхваше все по-далечна в ума й.
Бягаме от мястото на своята злочестина. Не по-различни от всеки друг звяр, бягаме оттам, където са ни ранили. Бягаме, пълзим, пълзим и се влачим, влачим се и протягаме ръце. Мирла осъзна, че и това вече е непосилно за нея. Издъхваше.
„Виждате ли ме? Аз бях благословена. Той ме благослови.“
„Благословени да сте всички.“
Едва можеше да стои на крака, а трябваше да се дуелира. Мурильо отвърза кесията си с монетите и я хвърли към надзирателя, който тъкмо се беше върнал, задъхан и с почервеняло лице. Кесията тупна тежко сред облак прах.
— Дойдох за момчето. Това е повече, отколкото струва — приемаш ли плащането, надзирателю?
— Не — отвърна вместо него Горлас. — Наумил съм си нещо по-специално за малкия Харло.
— Той няма нищо общо с всичко това…
— Ти току-що го въвлече, Мурильо. От твоя клан е, сигурно изтърсак на някой от негодните ти приятели в хана „Феникс“ — любимия ти вертеп, нали? Ханут знае всичко, което има да се знае за теб. Не, момчето е вътре и точно затова няма да го получиш. Аз ще го взема, за да направя с него каквото намеря за добре.
Мурильо извади рапирата си.
— Какво на този свят прави същества като теб, Горлас?
— Бих могъл да попитам същото за теб.
„Е, добре. Цял живот грешки. Тъй че може би си приличаме повече, отколкото всеки от двама ни би признал.“ Видя как надзирателят се наведе, взе кесията, претегли я в ръка и се ухили.
— За плащанията на лихвата, съветник…
Горлас се усмихна.
— Какво пък, май ще можеш да си изчистиш дълга все пак.
Мурильо зае стойка; с върха изпънат напред, дясната ръка леко извита в лакътя, лявото рамо изнесено назад, за да намали повърхността на открития торс. Намести тежестта си предпазливо, в центъра на бедрата.
Все още усмихнат, Горлас Видикас влезе в сходна позиция, макар че се беше привел леко напред. Не и дуелист, готов да отстъпва значи. Мурильо помнеше това от битката, която бе видял в самия й край, как Горлас отказваше да отстъпи, да остави терен, не искаше да приеме, че понякога отдръпването носи предимство. Не, щеше да натиска и натиска, без да отстъпи нищо.
Опря оръжието си в това на Мурильо и леко изви настрани — презрителен жест, колкото да прецени реакцията.
Реакция не последва. Мурильо просто остана на позиция.
Горлас заопитва с върха на рапирата, замушка около камбаната на дръжката, закачаше предпазителя и рискуваше оръжието му да се заклещи, но за да го постигне, Мурильо трябваше да извие и сгъне китката си — не много, но достатъчно, за да даде възможност на Горлас да замахне напред в отворения му гард, тъй че го остави да си поиграе с това. Не бързаше; колкото и да бяха подбити и отекли стъпалата му, колкото и да беше изтощен, подозираше, че ще получи само един добър шанс, рано или късно, за да приключи с това. Върхът във водещото коляно или по-надолу, в ботуша, или перване в сухожилията на китката, за да осакати ръката с оръжието — вероятно завинаги. Или по-високо в рамото, със стопиращо забиване.
Горлас натисна, съкрати дистанцията и Мурильо отстъпи.
А това болеше.
Усети мокро в ботушите си — онази гадна прозрачна течност се изцеждаше от спуканите мехури.
— Май нещо не е наред с краката ти, Мурильо — подхвърли Горлас. — Движиш се като човек, който стои на нокти.
Мурильо сви рамене. Не му беше до разговор; достатъчно трудно му бе да се съсредоточи покрай болезнените жегвания в ходилата.
— Каква старомодна стойка имаш, старче. Толкова… изправена. — Горлас започна отново с бързите трепкащи движения на рапирата, с дребните заплахи отсам и оттам. Беше започнал да се поклаща ритмично на пръсти и пети, опитваше се да въвлече Мурильо в същото движение.