Дан на Хрътките

— Сигурен съм, че и той си го помисли. Хайде, върви намери коларя.

— Веднага, съветник.

— А, и ще взема кесията, тъй че вече сме на чисто.

Надзирателят бързо му я подаде. Горлас премери тежестта й на ръка и вдигна вежди — цяла проклета годишна заплата за този надзирател имаше тук, сигурно всичко, което Мурильо беше имал, събрано до последната монета. Три пъти повече от лихвата, която му дължеше този глупак. Но пък ако надзирателят се беше спрял да отброи точната сума, за да задържи останалото, сега щеше да има два трупа вместо един, тъй че старецът може би изобщо не беше глупав.

Горлас реши, че денят му е завършил добре.

И тъй, волът започна дългото си пътуване обратно към града, копитата заклопаха тежко по каменистия път, а в колата лежеше тялото на един мъж, който сигурно беше припрян, който може би наистина бе твърде стар за подобни рисковани начинания, ала никой не можеше да каже, че сърцето му не е храбро. Никой не можеше да говори за липса на кураж.

Което повдига един много тежък въпрос: щом кураж и сърце не са достатъчни, тогава какво?

Волът надушваше кръв и това никак не му харесваше. Беше миризма, с която идваха хищници, ловци, образи, които разбуждаха най-дълбоките кътчета в мозъка на животното. Надушваше и смърт също така, там зад себе си, и колкото и тежки стъпки да направеше, миризмата не намаляваше, а това той не можеше да разбере, но все едно, беше се примирил.

Нямаше място за скръб в животното. Единствената скръб, която познаваше, бе за самото него. Толкова различно от двукраките му господари.

Бръмчаха мухи, които никога не задаваха въпроси, а светлината на деня гаснеше.

18.

Той е незрим, един от тълпата безименна.
Не се домогвай до невзрачното лице,
не пропълзявай вътре да намериш бликналия ручей,
потекъл в тъмен ужас от сърце в сърце.

Той общ за всички е, неотличим е с нищо,
не пуска никого по стъпалата стръмни, до очите,
в които дави се самотната звезда на дръзко
споделяна човещина във дълбините.

Не е твой брат, не е на никого спасител.
Над теб щом се надвеси, за да търси с упование,
избутай хилавата длан встрани и откажи му
намокрения мъртъв цвят на състрадание.

Градината си той оскубал е до кокал,
обрал е всеки сетен къс от топла плът.
От самота уплашен, нокти и зъби,
върви по пустия от въглени и пепел път.

И виждам в ужас как възнася се на трона ни,
за да положи наметалото от срам като саван
и да ни призове в заблудата за топъл дом,
презряното от него свято място.

Намира силата си в нашто безразличие,
разкъсва общото у нас, раздира го на дрипи,
и няма обща воля, за да се опълчим,
и той убива ни, поред — един в тълпата.

„Един крал взима трона“

(изсечено на Стената на поета, Кралските тъмници, Унта)

Шан изръмжа и се хвърли към Лок. Огромният звяр с бялата козина нито трепна, нито побягна уплашено, а само отскочи, изплезил език като на смях. Недалече от тях Палид наблюдаваше. Все още озъбена, Шан отново се шмугна във високата трева.

Барън, Блайнд, Руд и Джиър не се спряха по време на краткия спор — беше се случвало много пъти в края на краищата, — а просто продължиха напред в леко сърповиден строй, с Руд и Джиър на фланговете. Антилопи ги следяха от едно възвишение на югозапад — съвсем леко кривване на главата на някоя от Хрътките и щяха да побегнат толкова бързо, колкото можеха да издържат тънките им крака, с разтуптени в чист ужас сърца.

Но този ден Хрътките на Сянка не бяха излезли на лов. Нито за антилопи, нито за бедерин, нито за муле или ленивец. Безчет диви зверове, които живееха в състояние или на блажена забрава, или на страх, нямаше нужда да преминават от едното в другото — не и заради чудовищните Хрътки. Колкото до равнините вълци, тромавите чипоноси мечки и рижите степни котки, от тях нямаше на десет левги околовръст — дори съвсем смътният повей на миризмата на Хрътките ги бе накарал да се разбягат.

Високо над Хрътките се рееха Велики гарвани, черни точици в синия свод.

Шан изпитваше неприязън към двамата нови спътници, тези валма от мръсно бяло с безжизнени очи. Лок особено я дразнеше, защото като че ли държеше да върви точно като нея, близо от едната й страна, да се плъзга невидим, призрачно и безшумно. А най-дразнещото бе, че успяваше да уподоби Шан в това умение.

Ала тя нямаше никакво намерение да отстъпи самотата си. Засадата и убийството ставаха най-добре, когато си сам, ако питаха нея. Лок усложняваше нещата, а Шан мразеше усложненията.