Някъде далече зад тях по дирите им вървяха зверове. В безкрайно дългата си история Хрътките на Сянка бяха преследвани много пъти. Най-често преследвачите накрая съжаляваха за решението си, все едно дали е било мигновен импулс, или инстинктивна потребност; все едно дали по повеля на някой господар, или заради омраза в душите им, желанието им обикновено се оказваше фатално.
Понякога обаче да те гонят се оказваше такова изключително удоволствие, че Хрътките изобщо не обръщаха играта. Нека гонитбата продължи, още и още. Играй по пътя на този гняв, с цялата тази сляпа потребност за убийство.
Всички неща хвърлят сянка. Ако светлината е пъклено жестока, една сянка може да се вплътни, да се очертае рязко, вътре в нея да заиграе движение. Сянката е отражение, но не всички отражения са истински. Някои сенки лъжат. Заблуда, породена от въображение, и въображение, породено от страх, или навярно е обратното и страхът разпалва въображението — все едно, сенките избуяват.
В мрачните видения на един чувствителен ум всичко, което умът си е въобразил, може да се превърне в реалност. Звярът и сянката, която той хвърля. Сянката на звяра и светлината, от която е породена тя. Всяко едно — откъснато от другото, отделено и превърнато в нещо кошмарно.
Философи и глупци биха могли да твърдят, че светлината е без форма, че тя намира съществуването си в очертаването на формата на други неща, изменчиво като отварянето на око. Че в отсъствието на такива неща тя се плъзва, неуловена от погледа и всъщност невидима. Без другите неща, които да порази, тя не лудува, не подскача, не рисува и не се отразява. По-скоро тече и изтича вечно. Ако това е така, то светлината е уникална във всемира.
Но всемирът се придържа към един-единствен закон, над всички останали: нищо не е уникално.
Философите и глупците, уви, не са видели светлината.
Сътворете формите на зверове, на Хрътки и чудовища, на демони и кошмари. От светлина, от мрак и от сянка. Шепа глина, подарен животворен дъх — и ще закипят сили в конфликтите, всечени в душите им.
Дерагот са тъмното и в своята свирепа плътност ще предявят претенция за собственост над сенките, които хвърлят. Лок и Палид обаче са светлината, която е придала форма на Дерагот, без която не биха съществували нито Дерагот, нито Хрътките на Сянката. Ако го пожелаят, и гонители, и гонени, един ден зверовете ще се съберат заедно, ще се гледат убийствено, изгаряйки може би от желание да се унищожат взаимно, а след това, в един-единствен миг на стъписано изумление, ще изчезнат до един. Ха-ха.
Не всички инстинкти водят до поведения за оцеляване. Животът е размътен от глупост в края на краищата и колкото по-хитър е животът, толкова по-глупав може да е. Хрътките на Сянката не бяха нито хитри, нито безмозъчни. Те всъщност бяха по-скоро умни.
Поздравления за този трипартиен всемир, тъй настоятелен взаимно. А и защо не? Та той дори не съществува, освен в затворения ум, който толкова се нуждае от опростяване.
„Ум като моя“, разсъди Котильон.
След което погледна спътника си. „Но не неговия. Застанеш ли в центъра на неговата игра, не възникват никакви въпроси. Какво е да си окото на бурята? Какво става, скъпи ми Сенкотрон, когато мигнеш?“
— Това беше неочаквано — промърмори Сенкотрон.
— Проклето усложнение — съгласи се Котильон. — Тук Хрътките ни трябват само за да сме сигурни, че нищо няма да се обърка.
— Винаги се обърква — изсумтя Сенкотрон. — Богове на бездната, отново ми се наложи да прибягна до онзи луд Върховен жрец.
— Искарал Пъст. — Котильон се усмихна, но бързо скри усмивката, защото ако Сенкотрон го видеше, като нищо щеше да започне да се оправдава. — Колкото и симпатична да е, Сордико Куалм не е достатъчна осигуровка. Не и за това във всеки случай.
— Нито Пъст! — отсече Сенкотрон.
Хрътките се приближиха и двамата усетиха общото любопитство на зверовете към тази непредвидена подкрепа. Задачата им вече бе проста в края на краищата. Праволинейна дори.
Котильон хвърли поглед през рамо и присви очи към крачещата след тях мършава фигура. Е, не съвсем праволинейна — странникът бе тръгнал към една проклета среща, а какво щеше да произтече от това?
— Твърде много истории, полуистини и откровени лъжи — изръмжа Сенкотрон. — Палета на Тайст Андий — всяко от тях ще свърши работа, изглежда, стига да знаят старите команди. Но сега…
— Според моето, ммм, проучване името му е Тулас Шорн. И не, не знам пола му, а това, което е останало от него, като че ли не предлага достатъчно детайли, за да решим едното или другото.
— Поне е въплътен… о, колко мразя дракони! — изсумтя Сенкотрон. — Ако мършоядите имаха трон, те щяха да са на него.