— Където има бъркотия, те са вътре, ясно. Елейнт, соултейкън — няма разлика, стане ли дума за неприятност.
— Хаосът е в кръвта им, Котильон. Представи си колко скучно щеше да е без тях… а толкова обичам скуката.
„Щом казваш.“
— Е — продължи Сенкотрон, — как се вмества това в твоите нелепо заплетени теории?
— Заплетени са само защото са без съдържание, ако благоволиш да ме извиниш за неволния каламбур. Светлина, Мрак, Сянка. Хрътки на това, на онова, на трето. Тези зверове може да съществуват само заради семантиката.
— Не се налага да чистиш след тях — единственото извинение за тази идиотска хипотеза — изсумтя Сенкотрон. — Те душат, лигавят се, дращят и лижат, Котильон. А, и разкъсват разни неща. Когато ги устройва.
— Защото ние очакваме да го правят.
— Виж ти!
— Слушай — каква беше онази бъркотия зад възникването на Дерагот? Диви зверове от прашасалите еони на отминали векове, седем, останали в целия свят, и Първият император — не кой да е — ги избира за хранилища на раздробената си душа. Всичко това — добре, но след това имаме Хрътките на Сянката и, вероятно, Хрътките на Светлината…
— Те са просто едни проклети албиноси, Котильон, детайл, който най-вероятно е без значение, а освен това са само две…
— Доколкото знаем ние, а ние знаем за тях само защото влязоха в нашето владение — но защо? Кой или какво ги е призовало?
— Аз, разбира се.
— Как?
Сенкотрон сви рамене.
— Разсъдих на глас за нуждата от… заместници.
— И това е призоваване? Мисля, че чух също така да разсъждаваш за „нуждата“ от изумително красива Кралица на Сянката, робиня на всяко твое желание…
— Криеше се зад завесата! Знаех си!
— Въпросът е къде е тя?
Въпросът си остана без отговор — Тулас Шорн вече бе спрял на десет крачки от тях.
— Моите Хрътки май са си намерили нови… домашни любимци.
— Отсечи му главата, Котильон — изсумтя Сенкотрон. — Вече го мразя.
Шан се плъзна безшумно до Котильон, приковала очи в Тулас Шорн. След миг се появиха Барън, Руд, Блайнд и Джиър, застъпваха дебнешком покрай двамата владетели на селението на Сянка и обкръжиха Тайст Едур.
А той само протегна ръце напред, сякаш подканяше зверовете да се приближат.
Те не помръднаха.
— Предпочитат те жив, струва ми се — каза Котильон. — Мъртвите губят толкова много.
— Де да бяха мъртви и чувствата ми — въздъхна Тулас Шорн и отпусна ръце. — Все пак, радвам се, че ги виждам отново. Но две липсват.
При тези думи Котильон се огледа.
— Е, да, прав си.
— Убити?
— Убити, да — каза Сенкотрон.
— Кой?
— Аномандър Рейк.
Тулас Шорн се сепна.
— Още се навърта насам, да — каза Сенкотрон. — Убиецът на Хрътки. Хе-хе.
— И никой от двама ви не е достатъчно силен, за да отмъсти за убийството им, явно. Изумен съм, че моите Хрътки са приели толкова хилави господари.
— Не бяхме ли домашни любимци? Все едно. Ганрод и Доън загинаха, защото бяха много припрени. Лоша дресировка. Вината е твоя.
— Решил съм да ви изпитам — каза след малко Тулас Шорн.
— Искаш Трона на Сянката, нали?
— Първото ми царуване бе прекъснато. Оттогава научих някои неща.
— Едва ли. Ти умря. — Сенкотрон махна небрежно с призрачната си длан. — Каквото и да си научил, не си го научил достатъчно добре. Очевидно.
— Изглеждаш убеден в това.
— Убеден е — каза Котильон.
— Значи мегаломанията го е засегнала чак толкова?
— Е, да, но не това е важното.
— А кое е важното?
— Че ти явно не си научил нищо ценно.
— И защо казваш това?
— Защото ти току-що каза, че си решил да ни изпиташ.
Тулас Шорн кривна глава.
— Въобразявате си, че Хрътките ще ви защитят?
— Тези ли? Вероятно не.
— Тогава… — Но изречението остана недовършено, щом се появиха Лок и Палид, навели ниско глави, с настръхнали като бодли косми, и застанаха от двете страни на Сенкотрон и Котильон. Тулас Шорн отстъпи боязливо назад. — В името на Бездната — прошепна, — полудели ли сте двамата? Те не може да са тук — не трябва да бъдат сред вас…
— Защо? — попита Котильон и се наведе напред, обзет от любопитство.
Но Тайст Едур само поклати глава.
Двете костено бели Хрътки сякаш едва се удържаха, готови всеки миг да се втурнат в смъртоносна атака. Омразата грееше нажежена в очите им.
— Защо? — попита отново Котильон.
— Неумолимите сили… Мислим, че опитомяваме, но дивото остава. Властта над тях е заблуда в умовете на самопровъзгласилите се господари. — Последната дума бе изпълнена с презрение. — Каишката, глупци, е протрита — нима изобщо не го разбирате?