— Може би…
Тулас Шорн отново вдигна ръце, но този път — в предпазен жест.
— Ние си мислехме същото някога. Самозаблуждавахме се, че сме господарите, че всяка сила се прекланя пред нашата власт. И какво стана? Те унищожиха всичко!
— Не те…
— Не разбираш? Виждам! Те са привидения — проявления. Съществуват, за да ви предупредят. Те са доказателството, че всичко, което си мислите да заробите, ще се обърне против вас. — И отново отстъпи назад. — Краят започва отново, започва отново.
Котильон пристъпи към него.
— Светлина, Мрак и Сянка — тези трите — казваш, че…
— Три ли? — Тулас Шорн се изсмя горчиво. — Ами Живот? А Огън, Камък и Вятър? А Хрътките на Смърт, глупци такива? Проявления, казах. Те ще се обърнат — казват ви го! Затова съществуват! Зъбите, яростта — всичко, което е неумолимо по природа — всеки аспект е само разновидност, оттенък във вихъра на унищожението!
Тулас Шорн вече беше отстъпил достатъчно назад и започна да се преобразява в дракон.
Като една, седемте Хрътки полетяха напред… но бяха закъснели много, огромното крилато същество се понесе нагоре, извиси се над вълна от страховита сила, която принуди Котильон да залитне назад, която издуха Сенкотрон и сякаш го разсипа на сиви дрипи.
Драконът соултейкън се извиси още нагоре, яхнал издигащ се устремно в небесата стълб от паника или ужас. Или отчаяние. Високо горе в синия купол Великите гарвани се разпръснаха.
Котильон се обърна към Сенкотрон.
— В беда ли сме?
Владетелят на Върховен дом Сянка бавно се събра в смътно човешка фигура.
— Не мога да съм сигурен.
— Защо?
— Ами, защото мигнах.
Далече напред Хрътките отново бяха поели по пътя си. С един скок Лок се доближи до Шан и тя му изръмжа да го прогони.
Езикът се изплези, челюстта увисна в безмълвен смях.
Толкова с високомерието.
Имаше моменти, в които Каллор презираше собствената си компания. Денят ликуваше в своето безразличие, слънцето грееше ослепително над подпухналия от леност пейзаж. Тревите се бяха вкопчили в коравата земя както винаги, семена се носеха на вятъра като на въздишки надежда. Жълто-кафяви гризачи бдяха на пост над дупките на подземните си лабиринти и джафкаха заканително подире му. Сенките на кръжащите високо ястреби пресичаха тук-там пътя му.
Колкото и да беше странно, самопрезрението бе утешаващо чувство, защото той знаеше, че съвсем не е сам в омразата си. Можеше да си спомни времена, в които седи на трон, неподвижен и ненакърним като някоя от статуите — негови подобия — извън двореца (всеки от неизброимите му дворци), и усеща океанския прилив на омразата. Поданиците му, десетки, стотици хиляди, всички до един копнееха да го видят мъртъв, свален, разкъсан на парчета. И все пак не беше ли той нищо друго освен съвършения, изключителен представител на всичко, което те презираха в самите себе си? Кой сред тях не жадуваше да заеме мястото му? Да гнети с жестоките си присъди всичко, което оскърбява със самото си съществуване?
Беше, в края на краищата, самото олицетворение на користта. Успяваше да сграбчи онова, към което други можеха само да посягат, да събере във властта си оръжейния арсенал на цял един свят и да пресътвори този свят със сурови удари, да го направи такъв, какъвто той го желае — никой не би отказал да заеме мястото му. Да, можеха да го мразят; всъщност трябваше да го мразят, защото той въплъщаваше съвършенството на успеха, самото му съществуване бе подигравка над техните собствени провали. А насилието, което налагаше? Добре, вижте как то се разиграва навсякъде, в по-малките сцени — съпругът, който не може да задоволи жена си, затова я пребива до смърт с юмруци. Уличният гамен, приковал жертвата си в каменната настилка и извива ръката на нещастника. Благородникът, подминаващ умиращия от глад просяк. Крадецът с алчния му поглед — не, нито един от тях не е по-различен, не и в дълбоката си същност.
Тъй че мразете Каллор точно така, както той мрази себе си. Дори в това той ще ви надвие. Вътрешно превъзходство, изразено по всички възможни начини. Вижте как скърца със зъби светът — а той му отвръща с най-разбираща усмивка.
Вървеше, а мястото, откъдето бе тръгнал, бе вече далече зад него, а мястото, към което отиваше, ставаше все по-близо, стъпка по стъпка, неумолимо като този лениво пълзящ пейзаж. Нека ръмжат стражите, нека ястребите размишляват, бдително взрени надолу. Семена са яхнали нозете му, търсят нови светове. Вървеше, а в ума му се разгръщаха спомени като протрити страници пергамент, залепнали и оръфани; измъкнати като мишки от дъното на някоя стара торба пукат и пращят, докато ги разгъваш, сред дъжд от сплескани молци и изсъхнали насекоми.