Вървеше пребледнял и оплискан с кръв по осеян със скъпоценни камъни коридор, теглеше за глезена тялото на жена си — само една от безкрайната поредица жени, — а ръцете й се влачеха зад нея отпуснати и мъртви като змии с прерязани гърла. Нямаше никакво предупреждение, никаква патина от прах, покрила очите й, когато се впиха в него онази сутрин, с редицата свещи на масата между тях. А той я канеше в един живот на безкрайна леност, с обещание да поглъщат вечно — очакваше ги безкраен пир, без никаква нужда от сдържане. Щяха да живеят в безметежното излишество. Щяха да разчертават картите на безконечно разширение, да извайват амбиции, които вече можеха да утолят. Нищо не можеше да ги спре, нито дори самата смърт.
Някаква лудост я бе поразила, като избликнала кръв от прерязана вена. Не можеше да е било друго. Лудост беше. Безумие — да отхвърлиш толкова много. От онова, което й бе предложил. Толкова много, да, от него. Или поне така си беше казвал тогава, а и през десетилетията след това. Така беше по-лесно.
Ала сега знаеше защо бе отнела живота си. Да й предложат всичко означаваше да й се покаже на какво е способна самата тя — бездънното пространство на възможната й лична поквара, ужасите, които щеше да изпита, отскубването на всяка сетна нишка чувствителност, а съвестта й щеше да остане гладка, хладна на допир, нещо може би живо, а може би не, нещо, което и най-острото ужилване нямаше да може повече да пробуди. Беше разбрала, да, точно колко далече може да я отведе това… и беше казала „не“.
Друг един мил вързоп от спомени, разгръща се с мириса на цветя. Той, коленичил до Вадерон, бойния си кон, докато кръвта на животното се изцежда на червена пяна, едното му око е приковано в него, сякаш иска да разбере: струваше ли си всичко това? Какво ти откупи моят живот, моята кръв, краят на моите дни?
Наоколо се простираше бойно поле. Купищата мъртви и умиращи, хора и зверове, Джхек и Тартено Тоблакай, разпръснати по равнината Форкрул Ассаил, всеки обкръжен от стотици паднали, онези, които са бранили своите бойни главатари, онези, които не са успели да поразят демоните. И нямаше сухо петно земя, кръвта бе плитко море, сгъстяващо се в горещината, и повече очи се взираха в нищото от тези, които обхождаха кошмара и търсеха приятели и близки.
Крещяха гласове, но изглеждаха далечни — на левги разстояние от Каллор, коленичил до своя Вадерон, неспособен да откъсне погледа си от прикованото в него око. Обещания за братство, запокитени в пурпурната кал. Мълчаливи клетви за чест, за храброст, за служба и отплата, всичко това — изтекло по прекършената дръжка на копието, стърчаща от широките гърди на коня. И да, Вадерон се беше изправил на задните си крака, за да поеме това забиване, прицелено в самия Каллор, защото този кон бе твърде глупав, за да разбере каквото и да било.
Да разбере, че тъкмо Каллор бе започнал тази война, беше приел на драго сърце касапницата и погрома.
Да разбере, че Каллор, този господар, коленичил сега до него, е всъщност един жесток, жалък човек, торба кожа, пълна с отрова и жлъч, със завист и детинска злост от това, че като губи, отнема същото и от всеки друг.
Вадерон, който умираше. Каллор — със сухи очи, който се проклинаше заради неспособността си да плаче. Да изпита съжаление, да се самонакаже, да даде обещания следващия път да е по-добър.
Аз съм като човечеството, често пъти си казваше той. Неподатлив на никакви уроци. Жалък в загуба и поражение, отмъстителен в победа. С всяка възможна добродетел — уязвима на експлоатиране и злоупотреба от други, стига да могат да наложат господството си, докато тези добродетели не се превърнат в кухи съдове с избили по тях капки отрова. Поднасям добрина и виждам как я превръщат в безчестие, и нищо не правя, не роптая, не възразявам. Света, който правя, го правя за една и само една цел — да ме сдъвче, мен и всеки друг. Не вярвайте на това смутено изражение. Объркан съм единствено от глупост, но умните в мен знаят, о, да, знаят, докато лъжат през моите зъби, лъжат вас и лъжат себе си.
Каллор вървеше с торба на рамо, десет хиляди левги дълга и издута от навити вързопи. Толкова различен от всеки друг. Призрачни коне бягаха покрай него. Посечени през кръста жени му показваха безкръвни усмивки, заиграли на безжизнени устни. А там, където ридаеха умиращи — вижте как се плъзга сянката му и отминава.
— Искам нещата да са прости — заяви Ненанда. — Не желая да ми се отваря работа. — А след това вдигна очи и ги изгледа войнствено, готов да срещне всяко оскърбление.
Скинтик огъваше клонки, за да направи фигурка от пръчки.