— Но нещата не са прости, Ненанда. Никога не са били прости.
— Знам. Просто го казвай направо, нищо повече.
— Не искаш отново да си объркан, имаш предвид.
Нимандър се надигна.
— Виж, Скин…
Но Ненанда беше захапал стръвта — а наистина си беше стръв, защото колкото и да си даваше вид Скинтик, че се е залисал над пръчките си, крадешком беше забелязал колебанието на Ненанда.
— Лъжците обичат объркването. Лъжците и крадците, защото могат да се шмугнат вътре и да се измъкнат, когато има объркване. Искат ти да си несигурен, но няма нищо несигурно в това, което те искат, нали? Точно така те използват — ти самият си такъв понякога, Скинтик, с твоите умни думи.
— Чакай, как могат да ме използват, щом аз съм като тях?
Десра изсумтя.
Лицето на Ненанда почервеня от гняв и той щеше да скочи, ако не беше нежната длан на Аранта, която се отпусна на рамото му и разсея като по чудо яростта му.
Скинтик изви ръцете на фигурката, докато не се оказаха над чворестата главичка със зелено листо, и я протегна над огъня с лице към Ненанда.
— Виж, той се предава.
— Не ми се подигравай, Скинтик.
— Напротив, аплодирам желанието ти да направиш нещата прости. В края на краищата или можеш да я посечеш с меча си, или не можеш.
— Ето, че започваш пак.
Препирнята можеше да продължи така половината нощ, знаеше Нимандър. И докато продължаваше, щеше да се разнищва, и Скинтик все повече щеше да изкарва Ненанда задръстен глупак, макар той изобщо да не беше глупак. Но думите наистина бяха ефимерни, можеха да се промъкват през всякаква защита, готови да посекат и жадни да пускат кръв. Те бяха съвършеното оръжие на заблудата, но можеха също така да бъдат, знаеше го много добре, здраво наместените камъни по пътя, водещ към разбирането — или към онова, което минаваше за разбиране в този мътен, невъзможен свят.
Съществуваха толкова много начини да се живее, по един за всяко едно разумно същество — а може би и за неразумните също, — че беше истинско чудо всеки път, когато успяваха да се срещнат във взаимно разбиране или дори в пасивно приемане. Доказателство на изключителната гъвкавост на живота, казал беше веднъж Скинтик. „Но пък проклятието ни е да сме социални същества — добавил бе след това, — тъй че нямаме голям избор, освен да се опитваме да се разберем.“
Бяха вдигнали бивака си на една широка тераса над последните руини. Изкачването беше дълго, прашно и изнурително. Буквално всяко камъче в грубия чакъл, запълнил древните дренажни канали, се оказваше някаква вкаменена антика — парчета кост, дърво, зъб — всичко на фрагменти. Целият планински склон като че ли беше някакво древно сметище, отпреди безброй столетия, и представата за толкова много отишъл си живот, нужен за да се създаде тази огромна могила, объркваше и будеше изумление. Дали и височините нататък бяха като тази? Възможно ли беше изобщо такова нещо?
„Не можеш ли да разбереш, Ненанда, как нищо не е просто? Дори земята, по която вървим? Как се е създало това? С какво е по-различно това, от което идваме, от онова, към което отиваме? Не, това беше лошо казано. Нека да го опростим. Какво е това съществуване?“
Както може би щеше да отговори Ненанда, никаква работа не върши на един воин да задава такива въпроси. Оставете ни този главоломен скок, оставете ни на мига, в който правим следващата стъпка, та дори тя да ни води в бездната. Няма смисъл от всички тези въпроси.
А как можеше Скинтик да отговори на това? „Уплаши един бедерин и гледай как се хвърля от стръмнината. Кое го уби? Разядените скали долу или ужасът, който го направи и сляп, и глупав?“ А Ненанда щеше да свие рамене. „Кой го интересува? Дай просто да го изядем.“
Това не беше големият конфликт между видовете чувствителност всъщност. „Просто две глави на една и съща монета, едната обърната надясно от едната страна, другата — наляво от другата страна. И двете намигат.“
А Десра щеше да изсумти и да каже: „Дръжте си тъпите думи в устата. Винаги ще предпочета да държа кур вместо думи.“
„Дръж го и стискай здраво“, щеше да измърмори Скинтик, а усмивката на Десра в отговор нямаше да заблуди никого. Нимандър добре помнеше всеки разговор между своите следовници, своите братя и сестри, своето семейство, и помнеше също как можеха да се повтарят, с нищожни различия, щом всички реплики се включеха в подходящата последователност.
Зачуди се къде е отишъл Клип — някъде извън кръга от светлината на огъня, може би слушаше, а може би не. Щеше ли да чуе нещо, което не беше чувал преди? Щеше ли нещо казано тази нощ да промени мнението му за тях? Едва ли. Дърлеха се, жилеха се едни други, избухваха в смях или от гняв. Мушкане, изплъзване встрани, вечно търсене къде кожата над всичките стари рани е най-тънка. Вечна битка без мечове, но пък никой не умираше от нея, нали?