Кедевис — бе необичайно кротка тази вечер — стана, придърпа наметалото около раменете си и се отдалечи в тъмното.
Някъде далече завиха вълци.
Нещо огромно надвисна точно извън кръга треперлива оранжева светлина и Сеймар Дев видя как Карса и Пътника се извърнаха рязко срещу нея, изправиха се и посегнаха към оръжията си. Фигурата се раздвижи, като че ли се полюшна на място, след което — на височината на очите на вещицата, ако беше станала — лъсна изкривена муцуна, обкръжена от сплъстена козина, и пламъците заиграха в малките тъмни очи.
Сеймар Дев едва си пое дъх. Никога не беше виждала такава огромна мечка. Изправеше ли се на задните си крака, щеше да се извиси дори над Карса Орлонг. Гледаше онемяла плоския нос, който душеше във въздуха. Съществото, осъзна тя, явно разчиташе повече на нюха си, отколкото на зрението. „Мислех, че огънят плаши такива същества — не ги привлича.“
Нападнеше ли, нещата щяха да се случат… бързо. Два меча блясват, оглушителен рев, ноктите посичат, за да пометат двамата дребни нападатели — а след това тръгва право към нея. Усещаше го, сигурна беше в това. Мечката беше дошла за нея.
„Де нек окрал.“ Думите избликнаха като нещо избълвано от мътните дълбини на инстинкта й.
— Де нек окрал — прошепна тя.
Ноздрите потръпнаха, влажни.
А след това, с гъгниво сумтене, звярът се отдръпна от светлия кръг. Изхрущяха камъни и земята потрепери, докато животното се отдалечаваше с тежки стъпки в нощта.
Карса и Пътника пуснаха оръжията си, след това седнаха на местата си, с лица към огъня.
Воинът тоблакай намери суха клонка и я хвърли в пламъците. Искрите се завихриха нагоре, ликуващи в свободата си — и угаснаха. Изглеждаше умислен.
Сеймар Дев погледна разтрепераните си ръце и ги пъхна под вълненото одеяло, в което се беше загърнала.
— Честно казано — заговори Пътника, — не е точно „окрал“. Де нек… — Вдигна вежди към нея. — „Чипонос“?
— Откъде да знам? — сопна се Сеймар Дев.
Веждите му подскочиха още по-високо.
— Не знам откъде дойдоха тези думи. Просто… дойдоха.
— Те са на Имасс, Сеймар Дев.
— О?
— Окрал е думата за степна мечка, но това не беше степна — много голяма беше, краката прекалено дълги…
— Не бих си пожелал да ме подгони такъв звяр — каза Карса. — Дори на гърба на коня ми. Това животно е устроено да догонва плячката си.
— Но не беше на лов — отвърна Пътника.
— Не знам какво правеше. — Карса сви рамене. — Но се радвам, че се отказа.
— От вас двамата едва ли е усетило страх — каза Сеймар. — Това само по себе си трябва да го е разколебало. — Гласът й беше груб, рязък. Не знаеше защо е толкова ядосана. Може би беше просто заради ужаса — ужас, който никой от двамата й спътници не бе намерил приличие да сподели с нея. Караха я да се чувства… дребна.
Пътника продължаваше да я гледа и й се дощя да му изръмжи. Но когато заговори, тонът му бе спокоен.
— Старите богове на войната се връщат.
— Но войната? Боговете на войната? Имаше Финир, нали? Глигана.
— Финир, Тогг, Фандърей, Трийч и… — Той сви рамене. — Де нек Окрал. Кой може да каже колко са съществували някога? Възниквали са, предполагам, според средата на поклонниците си — който звяр е бил най-големият хищник, най-дивият…
— Но никой не е бил — прекъсна го Карса Орлонг. — Най-големият. Тази титла е била винаги за нас, двукраките ловци, яснооките убийци.
Пътника продължаваше да се взира в Сеймар Дев.
— Дивачеството на зверовете е отразявало дивачеството в душите на поклонниците. Във война това е било общото между тях. Глигани, тигри, вълци, големите мечки, които не познават страх.
— До това ли доведе падането на Финир? — попита Сеймар Дев. — Всички онези страховити, забравени, пъплят обратно, за да се сбият над плячката? И какво общо има това с мечката, впрочем?
— Тази мечка беше бог — каза Пътника.
Карса се изплю в огъня.
— Нищо чудно, че не бях виждал досега такъв звяр.
— Някога са съществували — каза Пътника. — Някога са властвали в тези равнини, докато всичко, което са улавяли за храна, не им е било отнето, тъй че са изчезнали, също като много други горди същества.
— Богът е трябвало да си иде с тях — подхвърли Карса. — Войната бездруго има твърде много лица.
— Много забавно звучи, особено от твоята уста — изсумтя Сеймар Дев.
Карса я изгледа над пламъците, после се ухили, безумните татуировки по лицето му заподскачаха.
— Трябва да има само едно.