„Твоето. Да. Много добре те разбирам, Тоблакай.“
— Аз имам един сериозен страх — заговори тя. — И той е, че когато най-сетне приключиш с цивилизацията, ще се окаже, че ти, като господар на всичко, няма да си с нищо по-добър от онези, които си съборил. Ще намериш последния оцелял трон и ще се пльоснеш на него, и ще ти се стори точно по мярка.
— Този страх е напразен, вещице — отвърна Карса Орлонг. — Няма да оставя нито един трон, на който да сядам — ще ги разбия всичките. И ако, когато приключа, се окажа последният, който стои прав — в целия свят, — тогава ще съм доволен.
— А твоят народ?
— Твърде дълго слушах шепненето на Байрот Гилд и Делъм Торд. Нашите нрави са само по-тромава версия на всички неща, с които живеят хората — прахосничеството им, алчността им да избиват всяко живо същество все едно, че го притежават, все едно, че за да докажат собствеността си над него, трябва да го унищожат. — Тоблакаят се озъби. — Не мислим по-различно, само по-бавно. По-малко… продуктивно. Ти ми приказваш за прогрес, Сеймар Дев, но прогресът не е това, което си мислиш, че е. Не е сечиво, насочвано от нашите ръце — нито твоите, нито моите, нито на Пътника. Не е нещо, за което с право можем да претендираме, че е нашата съдба. Защо ли? Защото всъщност ние нямаме власт над него. Нито вашите машини, вещице, нито стоте хиляди роби, оковани към тях — докато ние стоим с бичовете в ръка.
Пътника вече се беше извърнал и гледаше тоблакая със същото учудено любопитство, каквото Сеймар бе забелязала у него и преди.
— Какво тогава е прогресът, Карса Орлонг?
Тоблакаят посочи към нощното небе.
— Пълзенето на звездите, потапянето и изплуването на луната. Ден, нощ, раждане, смърт — прогресът е преходът на реалността. Ние сме яхнали този кон, но той е звяр, който никога няма да опитомим, и той ще препуска вечно — ще се състарим, ще се съсухрим и ще паднем от гърба му, но за него е все едно. Някой друг ще скочи на седлото, а за него е все едно. Може да препуска сам и му е все едно. Надбягал е Джагътите и К’Чаин Че’Малле. И продължава да тича, а за него ние сме нищо.
— Защо ни позволява тогава да го пояздим? — попита навъсено Сеймар Дев. — Защо ни оставя тази проклета илюзия?
— Защото го яхаме за лов, за да убиваме, да унищожаваме. Яздим го все едно, че е и наше право, и наше оправдание.
— И все пак това не е ли точно каквото възнамеряваш ти, Карса Орлонг? — попита Пътника.
— Аз ще унищожа всичко, което мога, но никога няма да претендирам, че притежавам това, което унищожавам. Ще бъде въплъщението на прогреса, но лишен от алчността. Ще бъда като юмрук на природата: сляп. И ще докажа, че притежаването е лъжа. Земята, моретата, животът в тях. Планините, равнините, градовете, селските поля. Водата, въздухът. Нищо от това не е наше. Това ще докажа и като го докажа, ще направя да е така.
Наведе се, загреба пръст с шепи и я хвърли в огъня да го загаси. Тъмнината погълна и тримата, чакала сякаш точно този миг. „Или винаги е била тук — помисли Сеймар Дев смразена. — Светлината ме заслепи, иначе щях да съм я видяла.“
„Боже на войната, какво искаше от мен?“
С пронизващ ушите писък, енкар’алът връхлетя върху Перла, нокти посякоха в плътта, дълги като ками зъби се забиха във врата на демона. Той изпъшка, пресегна се нагоре и едната му ръка стисна гърлото на крилатото същество, другата се завря под горната челюст на енкар’ала — пръстите раздраха ивици месо, докато изпъваше ръката си още и още напред, чак в гърлото. Чудовищните зъби на долната челюст затънаха още по-дълбоко в мускулите на врата на Перла и той натисна още по-силно. Ноктите не спираха свирепото си дращене, мъчеха се да докопат гръбнака му и да го изтръгнат… но веригите и прангите им пречеха.
Най-сетне челюстите се отпуснаха. Нещо изпращя и Перла успя да смъкне звяра от врата си. Впи ръце в люспестото му гърло… и още кости изпращяха в съкрушителното стискане.
Енкар’алът се замята и заблъска, краката заритаха диво, ноктите раздраха бразди по бедрата на Перла. Той успя да го смъкне на земята. Ритането се забави, след това с последен спазъм съществото се отпусна безжизнено.
Перла бавно се надигна и захвърли трупа настрани, сред дрънченето на вериги. След това погледна крачещия до него и попита:
— Дали не го ядосах някак?
Драконъс примижа и намести веригата на рамото си, преди да отвърне:
— Не, Перла. Лудостта го хвана, нищо повече. Ти просто се случи наблизо.
— О. — Демонът въздъхна. — Добре тогава, че поне бях аз, а не нещо… по-дребно.
— Можеш ли да продължиш, Перла?
— Мога, да. Благодаря, че попита.
— Не остава много, мисля.
— Да, не остава много — съгласи се Перла. — А след това?