— Ще видим, нали?
— Да, ще видим… Драконъс?
— Да?
— Мисля, че ще посрещна с радост края — ужасно ли е, че го казвам?
Мъжът поклати глава, но лицето му издаваше болка.
— Не, приятелю. Не е.
Вече половината небе беше обхванато от кипящото сребристобяло на бурята. Гърмът прииждаше от хоризонта зад тях и самата земя се раздираше и пропадаше — светът им пълзеше към своя ръб, и този ръб се приближаваше, огромни късове се откъртваха и пропадаха, и разбушувалата се бездна ги поглъщаше.
И тогава на Драконъс му хрумна, че всички те, привидно сами, всеки със своите пранги, всеки със своята верига, най-сетне са се превърнали в едно цяло.
„Ние сме армия. Но армия в отстъпление. Виж сметта, която оставяме по дирята си, нашите изоставени другари. Виж глечта в очите ни, това було на изтръпнало безсилие — когато най-сетне го дръпнем настрани, ще открием отчаянието, което сме таили толкова дълго, като черен отровен плод под листа — всичко ще се оголи, щом се погледнем един друг в очите.“
Щеше ли да струва нещо утешението, намерено във взаимното признание? Тук, най-сетне? Когато общата опора е падението? „Като поле от трупове след битка. Като море от черепи, подети от прилива. Не е ли братството твърде горчиво, за да се понесе?“
И той вече искаше да… какво? „Да кипна от гняв, но първо нека да затворя очи. Само за миг. Нека отново намеря сили и воля…“
— Драконъс?
— Да, Перла?
— Чуваш ли барабани? Аз чувам барабани.
— Гръмотевиците са… — А след това замълча и се обърна назад към изпълнения с грохот полудял хоризонт. — Богове на бездната!
Хаосът бе намерил нов начин да им се надсмее. С легиони в боен ред, с блеснали оръжия и броня, с пряпорци, бълващи мълнии към небесата. Появиха се в безкрайна редица, армия от нещо смътно човешко, оформено само от воля, неизброима чет — не толкова маршируваха напред, колкото се изливаха, като кипнал прилив, който поглъщаше земята — и вече само на левга от тях. Блеснали копия. Барабани като тропот на кости, втурнали се напред като разгневени оси.
„Толкова близо… гладът ли е уловил миризмата ни — гладът ли вече се е втурнал към нас, по-бърз от всякога?“
„Има ли нещо в тази буря… нещо, което знае какво иска?“
— Не разбирам — каза Перла. — Как може хаосът да придобие форма?
— Може би, приятелю, това, което виждаме, е проявата на злото, което го има във всички нас. Тайната ни любов към разрушението, удоволствието от разрухата, най-мрачното ни ликуване. Може би, когато най-сетне стигнат до нас, ще разберем, че те са ние и ние сме те. — „Ще разберем, че Драгнипур само ни е разсякъл на две, а хаосът иска да ни събере отново в цялост.“
„Стига вече, Драконъс, ума ли си изгуби?“
— Ако те са злото в нашите души, Перла, тогава не може да има съмнение какво желаят.
— Може би не само нашите души — разсъди Перла и изтри кръвта от очите си. — Може би всяка душа, от самото начало на сътворението. Може би, Драконъс, когато всеки от нас умре, злото в нас се откъсва на воля и се втурва в селението на Хаоса. Или пък злото е онова, което оцелява най-дълго…
Драконъс не отвърна. Предположенията на демона го ужасиха и той си помисли — о, да, той мислеше отново — че Перла е открил ужасна истина. Някъде между тези възможности…
„Някъде между тях… мисля… се крие тайна. Важна тайна.“
„Някъде…“
— Не искам да срещна своето зло „аз“ — промълви Перла.
Драконъс го погледна през рамо и отвърна:
— Че кой го иска?
Дич сънуваше, защото сънуването бе неговият сетен път към свободата. Можеше да крачи, да протяга ръце настрани, да пресътворява всичко. Можеше да прави света такъв, какъвто го искаше, какъвто трябваше да бъде, място на справедливост, място, където той можеше да е бог и да гледа човечеството отгоре, и да го вижда такова, каквото то наистина беше: тълпа от непослушни и малко глупави деца. Да гледа как грабят неща, докато си мислят, че никой не ги вижда. Да гледа как чупят неща, нараняват неща, крадат. Да слуша уверенията им в невинност, отнемащия дъха списък от извинения, да ги слуша как се разкайват и се разкайват, и се разкайват, а след това тръгват и правят същите проклети неща отново и отново. Деца.
С всичките си божествени сили той щеше да ги учи за последствията, този най-ужасен урок, урокът, който устоява най-дълго. Щеше да ги научи, защото самият той го бе научил по единствения възможен начин — с белезите от рани и потрошените кости, с болестта във вкусилата страха душа, с цялата непоправима щета, причинена от осъзнатите твърде късно неразумни решения.
Сред децата също тъй щеше да има възхита и радост. Твърде лесно бе да виждат само мрак, нали? Възхита и радост. Наивни творения на красотата. Не беше сляп за такива неща и като всеки бог разбираше, че такива дарове са оправдания за милост. Подкана да опрости цялото осъдително множество недостатъци. Изкуство и гений, състрадание и страст, това бяха острови, обсадени от всички страни. Но никой остров не преживява вечно. Черните гърчави пълни с червеи морета се надигаха все по-високо. И рано или късно гладните бури се наяждаха до насита.