Природата се бореше за равновесие. И може би колосалното неравновесие, което Дич мислеше, че долавя в своята раса, бе само илюзия и поправянето чакаше, готово да отвърне на крайността. Пропадане, толкова внезапно и устремно, колкото издигането.
В това състояние на сън не му хрумна, че сънищата му не са негови, че тази тирада за строг съд принадлежи на тиран или дори на бог, или на някой като него, обзет от лудостта. Но той не беше луд, нито беше тиран, и въпреки цялата си естествена наклонност (естествена почти за всекиго) да копнее за истинска справедливост, той в края на краищата бе достатъчно мъдър, за да знае колко уязвими са моралните възгледи, с каква лекота се покваряват. Сънищата на бог ли сънуваше тогава?
Колкото и сляп да беше Кадаспала, можеше да долови твърде много от виденията на Дич — можеше да усети нажежената ярост в трепването на клепачите му, зноя на дъха му, стягането на мускулите по лицето му. О, този изпаднал в несвяст чародей беше навлязъл в един невидим свят, изпълнен с негодувание и гняв, с жаждата за възмездие.
Толкова много пътища имаше към божествеността. Кадаспала бе сигурен в това. Толкова много пътища, толкова много. Отказваш да умреш, отказваш да се предадеш, отказваш да умреш и отказваш да се предадеш, и това беше път, по който залиташ без истинска цел, без да я искаш дори, а боговете бяха объркани богове, богове, станали такива без охота. Най-добре беше да ги оставиш на мира, защото да бъдат сръгани и разбудени означаваше риск от апокалипсис. Неохотната сила е най-гибелната от всички, защото гневът зад нея е трупан дълго. Трупан дълго и трупан дълго и дълго, тъй че остави ги на мира и ги остави на мира, остави ги на мира.
Други богове биваха призовавани да се появят, а естеството на този призив можеше да приеме неизброими форми. Сътресение на естествени сили, докато не се пробуди за живот самата изначална киша. Всеки път, щом се сблъскат противоречиви елементи, се поражда възможност. Живот. Намерение. Страст и потребност. Но тези неща също са случайни, доколкото нещо може да е случайно, след като всички частици, нужни за сътворението, изобилстват, а те изобилстват със сигурност. Има и други начини да се призове към съществуване един бог.
Събери гмеж от думи, гмеж от думи. Събери гмеж от думи. Направи ги, направи ги, направи ги какво? Телесни, да, направи ги телесни, от празния етер до врязването в глината, петното на камъка, мастилото в кожата. Телесни, защото телесното създава — по самата си природа пред окото (или вътрешното око) — създава и създава шаблони. А с тях може да се играе и да се играе, и да се играе. В числа и знаци, в астрални пропорции. Може да се кодират в кодове и в кодове, докато нещо се предаде, нещо едновременно красиво и абсолютно. Красиво в своята абсолютност. В своята абсолютност, в своята освободена същност, нещо красиво.
Разбираш, нали, истината на шаблоните, как шаблонът намира истина в напрежението на съпоставките, в играта на значение, значещо играта, която е съвършеният шаблон на езика под маската на несъвършенство — но каква стойност има всичко това и всичко това, и всичко това?
Цената е тялото на текста (ха, тялото — телата), което в своята абсолютност става свято, а в своята святост става всичко, което изобразява във веселата си подредба на безсмисленото по същество. Шаблоните не са съществували преди. Сътворение от нищо. Пробуждане от липсата на „аз“. А коя е думата, красивата дума, скъпоценната дума и съвършената дума, която започва играта, започва всичко, всичко, всичко?
Ами, думата е раждане.
Тела на текст, всичките тези тела, всичката тази плът и мастилото и думите, и думите, и думите, ох думите. Тела и тела, шаблони в шаблони, животи и животи, и животи, и всички в сън… всички сънуват един сън.
Един сън. Един сън и един сън, и един, един, един сън. Един.
Сън за справедливост.
— Нека всемирът се тресе — шепнеше Кадаспала, докато изписваше с иглата знак в знак, и в знак, докато изтъкаваше език и значение, докато мастилото се стичаше в пробода и се вливаше под кожата, гънка след гънка. — Да се тресе и трепери, да скимти и трепери. Бог, о, бог, да, бог, вече бог, скоро бог, бог се пробужда. Животи и животи посечени до един, посечени, да, от острия резец на присъда — заслужихме ли я? Заслужихме ли си наказанието? Има ли някой невинен сред нас, изобщо някой невинен? Едва ли, едва ли, едва ли. Тъй че животи, животи, животи и никой, никой, никой от нас не получи точно каквото сме заслужили.