Боц.
— Разбираш ли? Боженце, на теб говоря. Чуй, чуй, чуй добре. Ние сме това, от което ти идваш. Наказаните, наказаните, жертвите на справедливост, жертвите на собствената си глупост, да, и кой би могъл да каже, че никой от нас не е научил урока си? Кой може да каже това? Виж, о, виж, о, виж къде сме! Боженце, тук в твоята душа, изписани в плът, в плът, изписани тук от Кадаспала, който някога беше сляп, макар да можеше да вижда, а сега може да вижда, макар да е сляп. И не съм ли аз самото определение на разумността? Сляп в живота, а мога да виждам в смъртта — определението за моралност, скъпо мое дете, вслушай се и се вслушай, идва мигът, в който трябва да действаш и да решаваш и да стоиш, и да седиш, и да съдиш. Вслушай се и се вслушай, боженце, в тази вечна слабост.
Боц.
— А какво, ще се зачудиш ти, е изписано върху душата ти? Какво е изписано тук? Тук, върху плътта на душата ти? А, но това е странстването на твоя живот, боженце, да учиш езика на душата си, да го учиш, да го учиш докато го живееш.
Боц.
— Скоро, раждане иде. Скоро, живот се пробужда.
Боц.
— Скоро, аз правя бог.
А богът вече сънува справедливост. Защото, за разлика от Дич, Кадаспала наистина е луд. Неговият код, впечатан в плът, е код на закони. Закони, от които богът ще бъде роден. Помислете за това, помислете и за това.
В контекста, да речем, на милостта…
Тя беше там, в падината. На колене, с клюмнала глава, тялото й се извива под някакъв вътрешен ритъм. След като отново се вгледа в нея, сиърдоминът изохка едва чуто и откъсна погледа си — нещо, с което се справяше все по-трудно, защото беше хипнотизираща, тази жена дете, този извор на поквара, а мисълта, че падението на една жена може да е толкова изкусително, толкова съвършено сексуално, го ужасяваше. Ужасяваше го този език на подканата. Ужасяваше го мракът в собствената му душа.
Зад него Избавителя промълви:
— Силата й нараства. Силата й над теб, Сегда Травос.
— Не искам да съм там, където е тя.
— Не искаш ли?
Сиърдоминът се обърна и погледна бога.
— Самосъзнанието може да е проклятие.
— Необходимо.
— Предполагам — отстъпи той.
— Все пак ще се бориш ли с нея, Сегда Травос?
— Така мисля, да.
— Защо?
Сиърдоминът изръмжа.
— Не започвай пак, Избавителю. Врагът никога не оспорва мотивите. — Изпъна палец назад към коленичилата в падината жена. — Тя няма въпроси. Няма съмнения. Това, което има, е сила. Власт.
— Вярно е — рече Избавителя. — Всичко това е вярно. Точно затова обсебените от колебание трябва винаги да отстъпват. Не могат да се изправят пред уверените в своята праведност. Затова трябва да се отдръпват, трябва да се крият, трябва да се промъкват зад редиците на врага…
— Където всеки от тях ще бъде заловен и принуден да замълчи завинаги — не, Избавителю, забравяш, аз живях в тирания. Ритах врати и ги избивах. Извличах хора навън. Наистина ли вярваш, че неверниците ще бъдат търпени? Скептицизмът е престъпен акт. Развей знамето на нечия чужда воля и те ще се надигнат срещу теб. Избавителю, гледал съм в очите на своя враг и те са сурови, студени, опразнени от всичко освен от омраза. Виждал съм собственото си отражение, да — и то все още ме обсебва.
Не си казаха нищо повече. Сиърдоминът отново загледа онази жена, Върховната жрица, някогашната Салинд. Не беше нищо повече от инструмент вече, оръжие на волята на някаква по-голяма сила, на нейния глад. Същата сила, подозираше той, която тласкаше народите към война, която подтикваше мъже да убиват съпругите си и съпруги да убиват мъжете си. Която можеше да вземе дори душата на един бог и да я прекърши, за да я направи подвластна.
„Кога ще се изправиш, Салинд? Кога ще дойдеш за мен?“
Това не беше животът след смъртта, който си бе представял. „Моята борба трябваше да свърши. Всяка моя потребност да е безсмислена, болката на мислите ми — завинаги усмирена.“
„Най-големият дар на смъртта не е ли безразличието? Блаженото, съвършено безразличие?“
Тя се поклащаше напред-назад, събираше сила така, както могат да го правят само предалите се.
Монкрат вървеше през лагера на поклонниците. И преди беше разхвърлян, но сега изглеждаше все едно, че торнадо е преминало през него. Съборени шатри, опасно наклонени и готови да рухнат колиби. Боклук навсякъде. Малкото все още живи деца го следяха, докато минаваше, с измъчени очи, вторачени от покритите с мръсотия личица. Коремчетата им бяха подути под дрипите. Изпитите им устни бяха напукани. Нищо вече не можеше да се направи за тях, а и да можеше, Монкрат не беше човекът, който щеше да го направи. В ума си той отдавна бе изоставил всичко човешко. Никакво чувство за близост не можеше да жегне сърцето му. Всеки глупак по света бе сам за себе си — или беше роб. Това бяха единствените две състояние на битието — всяко друго беше лъжа. А Монкрат нямаше никакво желание да се превръща в роб, колкото и да искаха Градитан или саеманкеликът това.