Не, щеше да остане сам за себе си. В свой собствен свят. Така беше по-лесно. Лесното е важно. Лесното е единственото важно.
Скоро, знаеше той, щеше да се наложи да избяга от тази лудост. Амбициите на Градитан бяха загубили всякаква перспектива — проклятието на келика. Той вече говореше безконечно за идването на Умиращия бог, за неизбежния край на всички неща и последващото славно прераждане. Хората, които говореха така, отвращаваха Монкрат. Повтаряха се толкова често, че скоро ставаше прозрачно ясно, че думите им са пожелания, а пожеланието е думите им да се окажат истина. Непрекъснато въртене в порочен кръг беше цялото това прахосване на дъх. Умът толкова обича да се върти в кръг, толкова обича този познат път, обича самата му познатост. Непрекъснато въртене и след всеки кръг умът става само много по-глупав. Стъпка по стъпка, обхватът на мислите става все по-тесен, пътеката под нозете — по-дълбоко изровена, беше забелязал дори как речникът се смалява, тревожните понятия се отхвърлят, а и всички думи, свързани с тях. Кръговото движение се превръщаше в мантра, мантрата — в проглашение на глупави желания, че нещата може да са такива, каквито ги искаш да са, че всъщност са такива, каквито ги искаш да са.
Фанатизмът бе толкова популярен. Трябваше да има някаква причина за това, нали? Някаква височайша отплата в края на мисленето, някакво огромно блаженство в благословения идиотизъм. Е, Монкрат изобщо не можеше да се довери на това. Знаеше как да мисли за себе си и това бе единственото, което знаеше, тъй че защо да се предава? Все още не беше чул нито един аргумент, който да го убеди — но, разбира се, фанатиците не прилагат аргументи, нали? Не, само те гледат и те заплашват с очи.
Писнало му беше, да. Богове на бездната, та той всъщност копнееше за града, в който се беше родил. Там, в сянката на Твърдината на Мок и онзи черен залив на пристанището, в който спеше един демон, полузаровен в кал и пропаднал каменен баласт. А кой знае, може би там не беше останал никой, който да го познае — а и защо да го правят, впрочем? Старото му име беше в списъка на падналите в края на краищата и до него пишеше: „Лесът на Черното псе, 1159 г. от Съня на Бърн.“ Подпалвачите на мостове ги нямаше, мъртви бяха, унищожени в Пейл, жалки останки от тях бяха изхвърлени тук, при Черен Корал. Но той бе в списъка на жертвите много преди тях, а годините след това се бяха оказали адски трудни — не, едва ли някой щеше да го познае.
Да, град Малаз сега звучеше сладко, докато крачеше по главната улица на този окаян лагер и крясъкът на чайки дереше ушите му.
„Градитан, ти загуби.“
„Няма да има никакво възмездие над Тайст Андий. Нито за мен, нито за теб. Беше глупава идея, а вече стигна твърде далече.“
Историята не заслужаваше да се преживява отново. Той вече разбираше това. Но хората така и не го научаваха, шибано не го научаваха, нали? В кръг и в кръг.
Някакъв пропаднал поклонник излезе залитайки на пътя му — зацапана с кафяво брадичка и мътни очи, плувнали в съмнителен екстаз, прикриващ лъжата зад тях. Дощя му се да изрита тоя безмозъчен идиот в чатала. Дощя му се да смачка тъпия му череп и да види как се излива говняната слуз вътре. Дощя му се всяко дете да го види, докато го прави, за да разберат, за да побегнат оттук колкото им сили държат.
Не че го интересуваше.
— Върховна жрице.
Тя вдигна глава, после стана, заобиколи писалището, като замиташе пода с полите на робите си, и се поклони.
— Сине на Тъмата, добре си дошъл. Имаме ли нещо уговорено?
Усмихна й се горчиво.
— Кога сме имали?
— Влез, моля. Ще пратя за вино и…
— За мен не е нужно, Върховна жрице.
Аномандър Рейк пристъпи в малкия кабинет, погледна двата стола и избра този с по-малко украса. Седна, протегна крака, сплете пръсти в скута си и я загледа замислено.
Тя вдигна ръце.
— Да танцувам ли?
— Аз да пея ли?
— Бездната да ме вземе, не. Моля.
— Хайде, седни — подкани я Рейк и кимна към другия стол.
Тя седна и вдигна вежди в мълчалив въпрос.
Той продължи да я гледа.
Тя въздъхна и отпусна рамене.