— После надолу.
Ръмженето на Грънтъл ги накара да замълчат. Вече вървяха по дирята от копита и бразди от разни неща, които се бяха влачили след животните. В схлупените къщи от двете страни грейваха приглушени светлини. Оттичащата се вода шуртеше от двете им страни, съпроводена от далечен гръм. Въздухът мамеше със свежестта, идваща след бурята.
— Ей ги там — посочи Емби. — Зад онази ниската стена. Видя ли ги, Грънтъл? Видя ли ги?
Двор на конюшня. Отломки от високата капра на каляската се бяха пръснали под каменния зид.
Стигнаха и спряха, огледаха разровената кал и конете, струпани в другия край — поглеждаха ги подозрително, — а там, в средата, бе проснато нещо. Тяло. Малко встрани се виждаше едно от колелата на каляската, здраво затънало в калта.
Прехвърлиха ниската стена и тръгнаха към Глано Тарп.
Когато се приближиха, чуха, че говори нещо.
— … пък и не беше толкова лоша в сравнение с Ниви, ама чак след години подразбрах аз, че не всички жени говорят така, а ако знаех, ами, сигурно изобщо нямаше да се съглася, нали. В смисъл, има някакво приличие в мене все пак, сигурен съм. Ама тя нали все се правеше на деветгодишна, ококорила очи такава, и всичките ония превземки, милички едни такива, като си помислиш, може и да са били милички някога, ама сега… искам да кажа, косата й посивяваше вече, в името на Гуглата… а, намерихте ме. Добре. Не, не ме мърдайте още, краката ми са счупени и май рамото също, и една ръка, китката, а, тоя пръст се е измъкнал. Доведете Квел — няма да ме мърдате без Квел, нали? Благодаря. Та докъде бях стигнал? А, Ниви! Не, онова беше дюкянджийката, Лъфт, виж, тя не живя дълго, по причини, които вече разобясних. Няколко месеца преди да си намеря нова жена — да де, преди Кутра да ме намери, което ще е по-поточно май. Тъкмо й беше окапала косата…
Колелото на каляската се размърда — Грънтъл го засече с крайчеца на окото си. Остави Глано да дърдори на братята Боул, които го гледаха зяпнали, и тръгна натам.
Прибра двата криви меча в ножниците, наведе се и се напъна да измъкне колелото. То се възпротиви, но най-сетне с едно силно шльоп се измъкна от калта и Грънтъл изпъшка и го изправи.
Картографът приличаше на глинена статуя, все още вързан за китките и глезените към дървените спици. Лицето се размърда, езикът избута от устата няколко бучки кал и трупът каза:
— Хъ, това май беше хляб с мармалад, а?
— Леле — рече Квел.
Прешъс Тимбъл направи жеста „зло да пази“, след което се изплю три пъти — нагоре, надолу, право напред — и изсумтя:
— Блатото на Черното псе. Лесът на Мот. Точно затова се махнах оттам, проклятие! Това е проблемът с Джагът — появяват се навсякъде.
Маппо зад тях само изпъшка.
Кулата беше наполовина четвъртита, наполовина кръгла, ръбовете или изронени от много и много столетия вятър, или нарочно огладени, за да смекчат бруленето и воя на същия този вятър. Входът представляваше тясна вдлъбнатина под мъхнат каменен трегер, мъхът висеше на гъсти валма, от които като завеса се стичаше дъждовна вода, безбройните капки бяха изровили дупки в меката варовикова плоча.
— Тъй — отрони с колеблива увереност Квел. — Значи селският провост се е пренесъл в кула на Джагът. Доста смело…
— Тъпо.
— Тъпо смело, да.
— Освен ако… — Тя подуши във въздуха. — Това е другият проблем с Джагът. Когато строят кули, живеят в тях. Вечно.
Квел изпъшка.
— Преструвах се, че не мисля за това, вещице.
— Все едно ще помогне.
— На мен ми помогна!
— Можем да направим две неща — заяви Прешъс Тимбъл. — Можем да се върнем, да зарежем цялата тая работа с проклятието и да се разкараме от това село колкото може по-бързо.
— Или?
— Можем да идем до вратата и да почукаме.
Квел се почеса по брадичката, погледна през рамо към Маппо и отново се обърна към кулата.
— Това вещерство… това проклятие, Прешъс, дето поразява, когато жената е узряла.
— Е, и какво? Адски старо е, и гадно.
— Ти можеш ли да го прекратиш?
— Едва ли. Можем само да се надяваме да накараме вещицата или вещерът, който го е хвърлил, да премисли. Хвърлилият го може да го отмени много по-лесно, отколкото друг да го разбие.
— А ако го убием?
Тя сви рамене.
— Едното или другото, магьоснико. Пуф! Няма го. Или пък… остава. Все едно, отклоняваш се, Квел. Говорехме за този… този провост.
— Не е отклоняване, вещице. Мислех си, хм, за теб, за Суитист Сафърънс и за Фейнт, това е.
Изведнъж тя се почувства все едно, че е глътнала цяла шепа ашици. Гърлото я заболя, стомахът й се сви на топка.
— О, мамка му!
— И тъй като ще ни отнеме поне ден-два — продължи безмилостно Квел, — докато се оправим с ремонта, май…