— Май е по-добре да почукаме — рече тя.
— Добре. Само изчакай първо да си облекча мехура.
И отиде до канавката край плочата на входа. Маппо се премести няколко крачки вдясно и зарови в торбата си. Прешъс Тимбъл примижа към кулата.
— Е — промърмори тя, — ако си Джагът — а мисля, че си, — знаеш, че сме тук. И можеш да надушиш магията в дъха ни. Значи, не сме дошли тук да си търсим белята, но няма начин да не знаеш нищо за онова проклятие — трябва да намерим вещицата или вещера, виждаш ли, защото сме заклещени тук за няколко дни. Разбираш ли? Три жени сме заклещени тук. Аз съм една от тях.
— Каза ли нещо? — попита Квел, щом се върна при нея.
— Да тръгваме — рече тя, след като дойде и Маппо, с грамаден боздуган в ръце.
Тръгнаха към вратата.
А тя се люшна и се отвори сама.
— Женската ми — каза провостът — е погребана в двора долу. — Стоеше до прозореца с изглед към кипналото из плитчините море.
Квел изпъшка.
— Какъв двор? — Наведе се и надникна долу. — Какъв двор?
Провостът въздъхна.
— Там беше, допреди два дни. — Обърна се и погледна накриво чародея, а той едва не потръпна от погледа му.
Бедуск Пал Ковус Агейп, който наричаше себе си Джагът Анап, беше гигантски, много по-тежък от Маппо и поне с една глава по-висок. Кожата му беше синкава, с по-наситен оттенък, отколкото на всички малазански напанци, които Квел бе виждал. Синьото като че ли беше зацапало и бивните със сребристи върхове, които стърчаха от долната му челюст.
Квел се покашля. Пак му се пикаеше, но това трябваше да почака.
— Отдавна ли сте я загубили?
— Коя?
— Ъъъ, женската ви?
Бедуск Агейп избра една от трите кристални гарафи на мраморната маса, подуши съдържанието й и отново напълни бокалите им.
— Имали ли сте някога жена, магьоснико?
— Н-не. Не, доколкото знам.
— Да, може да е така понякога.
— Нима?
Джагътът посочи към прозореца.
— В един момент е там, в следващия… няма я.
— О, скалата.
— Не, не, говорех за жена си.
Квел погледна безпомощно към Прешъс Тимбъл. При витото стълбище Маппо оглеждаше с жив интерес някаква сложна леща, поставена на остър метален връх със странен шарнир, който позволяваше дългият черен метален инструмент да се върти насам-натам и нагоре и надолу. Проклетият трелл винаги се зазяпваше по най-неподходящите неща.
Прешъс Тимбъл отвърна на погледа му с ококорени очи.
— Загубата е… тъжно нещо — изломоти чародеят.
— Е, да, разбира се — отвърна намръщен Бедуск Агейп.
— М-м, но невинаги. Ако например човек загуби, ъъъ, девственост, или любимо лъскаво камъче, да речем…
Очите в червените кръгове гледаха навън, без да мигат.
На Квел му се искаше да стисне крака — не, по-добре да преметне единия върху другия, та да не му закапе змията или още по-лошо — да започне да плюе.
Прешъс Тимбъл заговори със странно писклив глас:
— Джагът Анап, проклятието, което е поразило дъщерите в това село…
— Дванайсет всичко — рече Бедуск Агейп. — Досега.
— О! Какво е станало с другите девет?
Погледът на джагъта пробяга към нея.
— Не сте първата неприятност, дошла тук през последните няколко години. Разбира се — добави той, след като отпи от виното си, — всички млади момичета вече са пратени в следващото село по този бряг — за постоянно, уви, което не вещае добро за бъдещето на това село.
— Мисля, че видях жени долу в мазето на пивницата — каза Прешъс Тимбъл.
— Носенето на дете спира действието на проклятието. Не засяга майките. Ето защо, ако вие или спътничките ви по някое време сте заченали дете, няма защо да се притеснявате.
— Хм — отвърна Прешъс Тимбъл, — не мисля, че някоя от нас отговаря на условието.
— Жалко — каза Бедуск.
— А откога сте избран за провост? — попита Квел. — Просто съм любопитен, нали — от по-нахалните съм, нищо повече. Не искам да кажа нещо…
— Вярвам, че е общо усилие да облекчат скръбта ми, самотата ми. Но вече допускам, че никой няма да отрече — тази покана беше зле разбрана.
— О? Защо?
— Ами, ако си бях останал в изолация, боя се, че това проклятие нямаше да съществува.
— Проклятието е ваше значи?
— Да.
Последва дълго мълчание. Маппо бавно се обърна към тях.
— Тогава можете да го прекратите — каза Квел.
— Бих могъл, да. Само че няма.
— Защо?
— Защото не сте толкова важни.
Квел кръстоса крака и стисна.
— Мога ли да попитам какво стана с женската ви?
— Спорихме. Аз загубих. Зарових я.
В този отговор сякаш липсваше нещо, поне според чародея. Само че мехурът му го разсейваше. Не можеше да мисли добре.
— Значи — заговори с тънък глас Прешъс Тимбъл, — изгубили сте спор с някого и след това сте го убили?