— О, не казах, че е мъртва.
Маппо се намеси в разговора:
— Но вече е, Джагът.
Бедуск Агейп въздъхна.
— Май така излиза, нали?
— От колко време я държиш така заровена? — попита треллът. — Жена ти.
— Около девет години вече.
— А спорът?
— Някаква войнственост долавям в теб, Трелл.
— Войнственост ли, Джагът? — Маппо оголи зъби в хладна усмивка. — Усетът ти май е позатъпял от дълга неупотреба.
— Разбирам. И си въобразяваш, че можеш да ме надвиеш, така ли?
— Питах за спора.
— Нещо дребно. Забравил съм подробностите.
— Но си се оказал сам, поне докато селяните не са те съжалили и не са те избрали за техен провост. А след това… си се влюбил?
Бедуск Агейп трепна.
Прешъс Тимбъл ахна.
— О! Вече разбирам. О, точно така е. Тя те е отхвърлила. Полудял си отново, само че този път не си могъл да заровиш цялото село…
— Всъщност обмислях го.
— Хм. Добре, значи си се отказал. И вместо това си направил заклинание, на нея и на всички нейни хубави млади приятелки, защото са ти се смели или нещо такова. И си ги превърнал всички в „тралка вонан“. Хранещите се с кръв.
— Не можеш да се надяваш да разбиеш заклинанието ми, вещице — каза Бедуск. — Дори с помощта на чародея няма да успееш. — Джагътът се обърна към Маппо. — А ти, Трелл, дори да успееш да ме убиеш, заклинанието няма да умре. — Напълни за трети път бокала си. — Жените ви ще имат около един ден, преди проклятието да подейства. През това време, предполагам, всички могат да се постараят да забременеят.
При тези думи Квел изведнъж изправи гръб.
Но като видя изражението на Прешъс Тимбъл, зарадваната му усмивка стана някак глупава.
По тясната ивица на доскорошния плаж, в подножието на грубата скална стръмнина, вълните въртяха пенестите си пипала през буците глина, камъните и черните заплетени корени, разравяха дълбоки бразди и се отдръпваха в мътната, тинеста морска вода. Цялата купчина беше в движение, затъваше, разпадаше се, късове рухваха под напора на вълните.
По-надолу по плажа ивицата отново се появи на повърхността, с белия пясък, осеян сякаш с ръждиви кокалчета от хилядите корабни пирони и нитове, разпръснати в изобилие по бреговата ивица. По-нависоко парчета дърво оформяха накъсана преграда, а отвъд нея, врязани в стръмната скала, изтъркани стъпала водеха нагоре към изсечено устие на пещера.
Тази пещера всъщност представляваше тунел, който се издигаше под стръмен ъгъл през недрата на носа и свършваше под пода на най-голямата постройка в селото, склад от камък и дърво, където събирачите на корабни отломки трупаха плячката си след дългото бутане на ръчни колички от подножието на скалите. Доста чист поминък общо взето, който даваше работа на всички хорица в селото — от поддържането на лъжливите огньове на носа до гребането на лодките до рифа, където ставаше обирането на корабните отломки, както и боят с греблата на оцелелите корабокрушенци, докато не се издавят. Местната легенда, съчинена за да предложи някакво жалко оправдание за тези жестоки занимания, се въртеше около някакви отдавнашни пиратски нападения и как някой си (вероятно провостът, който винаги беше живял тук, или пък прочутият местен Гачарч Халдрон — Който чака — но той беше напуснал, тъй че нямаше как да го попиташ), подхвърлил, че след като морето толкова обича да носи убийци до този бряг, защо да не може да носи и смърт на евентуалните убийци? И тъй, след като идеята се набила в главите на местните, земята била опустошена с кирки, кремък и огън и времената на рибарство за поминък покрай опасните плитчини скоро отстъпили на далеч по-доходния занаят.
О, мрежите се хвърляха понякога, особено в тихия сезон, когато плячката от разбитите кораби намаляваше, и никой не можеше да отрече блаженото обилие от риба напоследък, едра и тлъста при това! А доскоро май бяха изловили всичката риба в района.
Плажът беше удобен, отрупан с полуизядени трупове, и гъмжеше от раци и чайки. Плажът помагаше да се съберат костите и след това да се оставят на вълните да ги заровят или отнесат навътре. Но в тази бързо сгъстяваща се нощ на брега изпълзя нещо необичайно. Необичайно с това, че все още беше живо. Раците се разбягаха от пътя му толкова бързо, колкото можеха.
Вода се застича от фигурата, щом тя бавно се надигна и се изправи. Плувналите в червени кръгове очи огледаха сцената и накрая се приковаха в стъпалата и зеещото устие на пещерата. След миг тя се отправи точно натам; оставяше дълбоки отпечатъци, но водата бързо ги заглади.
— Наистина ли си мислиш, че не мога да се сетя какво се върти в черепа ти, Квел? Ей те там, първи на опашката, с нас трите, легнали в редица и разтворили крака. И налиташ като проклето псе на крив колец на ограда. Реканто си чака реда, и Глано, и Юла и Емби, и Маппо тука, Грънтъл, а сигурно и онзи проклет немрящ…