Най-сетне слънцето изгря и очерта огнена резка на хоризонта в този последен ден за мародерското село на брега Неволя.
От един прозорец на кулата Бедуск Пал Ковус Агейп гледаше как жена му върви по улицата.
— Ох — промърмори, — сега вече я загазих.
Малко преди разсъмване Кедевис се вдигна от постелята си и тръгна в тъмното. Виждаше го ясно — седеше на един голям балван и гледаше на север. Пръстените се въртяха на верижките, искряха като пленени звезди.
Стъпките й по чакълестия сипей я издадоха и той се извърна и я загледа.
— Вече не спиш — рече тя.
Клип не отвърна.
— Нещо е станало с теб — продължи тя. — Когато се събуди в Бастион, беше… променен. Помислих, че е някаква утайка от обсебването. Сега не съм толкова сигурна.
Той прибра верижката и пръстените и се смъкна от скалата, стъпи леко и грижливо оправи наметалото си.
— От всички тях — тихо заговори Клип — ти, Кедевис, си най-проницателната. Виждаш това, което другите не виждат.
— Старая се да обръщам внимание. Скрил си се добре, Клип — или този, който си вече.
— Не достатъчно добре, изглежда.
— Какво си замислил? — попита тя. — Аномандър Рейк ще го види веднага, още щом очите му се спрат на теб. А несъмнено ще има и други.
— Аз бях Глашатай на Тъмата.
— Съмнявам се.
— Бях Смъртен меч на Чернокрилия господар, на самия Рейк.
— Но не той те избра, нали? Ти почиташе бог, който така и не ти отвърна, на нито една молитва. Бог, който най-вероятно изобщо не е и разбрал, че съществуваш.
— А за това ще отговаря — прошепна Клип.
Тя повдигна вежди.
— Търсене на отмъщение ли е това? Ако знаехме…
— Какво сте знаели и какво не, е несъществено.
— Един Смъртен меч служи.
— Казах, Кедевис, бях Смъртен меч.
— Вече не си значи. Добре, Клип. А какво си сега?
Видя усмивката му на смътната предутринна светлина, видя и нещо тъмно, забулило очите му.
— Един ден в небето над Бастион се разтвори лабиринт. Една машина се изтърколи надолу…
Тя кимна.
— Да, видяхме машината.
— Този, който беше вътре, донесе със себе си едно дете-бог — о, не нарочно. Не, механизмът на небесната му каляска, докато създава портали, докато пътува от свят на свят, по самото си естество хвърля мрежа, мрежа, което плени онова дете-бог. И го довлече тук.
— А този пътник — какво стана с него?
Клип сви рамене.
Тя го загледа, после кривна глава.
— Провалихме се, нали?
Той я погледна като че ли с лека насмешка.
— Мислехме, че ще измъкнем Умиращия бог от теб — но вместо това сме го вкарали още по-дълбоко. Като унищожихме пещерния свят, който обитаваше.
— Вие спряхте болката, Кедевис — каза Клип. — Остана само неговият… глад.
— Рейк ще те унищожи. А ние няма да те придружим до Черен Корал. Върви си сам, богче. Ние сами ще си намерим пътя дотам…
Той се усмихна.
— Преди мен ли? Ще се надбягваме ли, Кедевис — аз със своя глад и вие, с вашето предупреждение? Рейк не ме плаши — Тайст Андий не ме плашат. Когато ме видят, ще ме вземат просто за свой ближен — докато не стане много късно.
— Богче, ако с вливането си в ума на Клип вече ти се струва, че разбираш Тайст Андий, трябва да ти кажа, че грешиш. Клип беше варварин. Невежа. Глупак. Нищо не знаеше.
— Не ме интересуват Тайст Андий — о, Рейк ще го убия, защото това заслужава. Ще се захраня от него и ще взема силата му. Не, онзи, когото търся, не е в Черен Корал, а в една гробна могила извън града. Друг млад бог — толкова млад, толкова безпомощен, толкова наивен. — Усмивката му се върна. — И той знае, че идвам за него.
— Трябва ли ние самите да те спрем тогава?
— Вие? Нимандър, Ненанда, всички вие, паленца? Не говориш сериозно, Кедевис.
— Ако ти…
Атаката му бе като мълния — едната ръка се стегна на гърлото й, другата запуши устата й. Тя усети, че гръклянът й се прекършва, ръката й зашари за ножа на колана.
Той я завъртя рязко и я хвърли на земята толкова силно, че тилът й изпращя в камъните.
Нещо се изливаше от ръката му, покрила устата й, нещо, от което изтръпнаха устните й, челюстите, после то залази надолу през устата й и през гърлото. Гъсто като дървесен сок. Тя зяпна нагоре към него и видя мътния блясък на очите на Умиращия бог — вече не умиращ, вече освободен — и помисли: „Какво направихме!?“
Той шепнеше:
— Бих могъл да спра сега — и щеше да си моя. Изкусително е.
Но онова, което капеше от ръката му, сякаш се издуваше, плъзгаше се като тлъсто хлъзгаво влечуго през гърлото й, увиваше се на кълбо в стомаха й.
— Но би могла да се изтръгнеш — само за миг, но достатъчно да предупредиш другите, а това не мога да допусна.