Там, където докоснеше отровата, следваше миг на екстаз, който я пронизваше, но почти мигновено след това идваше изтръпналост, а след нея нещо още по-… тъмно. Сякаш усещаше собственото си гниене, проникващо в мозъка й като зловонна пара.
„Той ме убива.“ Дори осъзнаването на това не можеше да разбуди силата в нея.
— Останалите ми трябват, разбираш ли — говореше той. — За да можем да влезем, направо, без никой да заподозре нищо. Трябват ми за влизането, нищо повече. Виж Нимандър. — Той изсумтя. — Няма хитрост в него. Никакво притворство. Той ще е моят щит. Моят щит!
Вече не стискаше гърлото й. Вече не беше нужно.
Докато умираше, последната й заглъхваща мисъл беше: „Нимандър… простодушен? О, но ти не…“ А след това дойде нищото.
Нищото, за което никой жрец не смее да говори, което не описва никое свято писание, което никой ясновидец или пророк не изтъква в кънтящата си проповед. Нищото, това нищо, то е душата в очакване.
Дойде ли смъртта, душата чака.
Аранта отвори очи, надигна се, посегна и докосна Нимандър по рамото. Той се събуди и я погледна.
— Той е убил Кедевис. — Думите й бяха тихи, като дъх.
Нимандър пребледня.
— Тя беше права — продължи Аранта. — Трябва да внимаваме. Не казвай нищо на никой друг, или ще умрем всички.
— Кедевис…
— Отнесъл е тялото й до една цепнатина и я е хвърлил вътре, а сега прави дири по земята, да покажат невнимателните й стъпки и как ръбът е поддал и се е сринал. Ще дойде при нас потресен и наскърбен. Нимандър, не трябва да издаваш никакво подозрение, разбираш ли?
И видя, че скръбта му ще помете всичко друго — поне засега, — което беше добре. Беше необходимо. И разбра, че гневът в него, гневът, който трябваше да последва, ще се трупа бавно, а докато се трупаше, тя пак щеше да му говори и щеше да му даде силата, която щеше да му потрябва.
Кедевис първа беше видяла истината — или поне така навярно беше изглеждало. Но Аранта знаеше, че невинността на Нимандър не е вроден недостатък, не е фатална слабост. Не, невинността му беше избор, който бе направил сам. Самият път на живота му. И беше имал причини за това.
Лесно е да видиш такова нещо и да го разбереш погрешно. Лесно е да го видиш като слабост и да повярваш, че той е колеблив.
Клип беше направил тази грешка от самото начало. А с него и този Умиращ бог, който знаеше само онова, в което вярваше Клип, и мислеше, че е истина.
Погледна го и видя затаените сълзи, чакащи Клип внезапно да се появи с трагичната си вест. И Аранта кимна, обърна се и се престори, че спи.
Някъде извън бивака чакаше душа, замръзнала като стреснато зайче. Това беше тъжно. Аранта беше обичала Кедевис много, възхищавала се беше на ума и проницателността й. Ценила беше верността й към Нимандър — въпреки че Кедевис може би бе подозирала странните обстоятелства около смъртта на Фаед и беше видяла как Фаед и тайните й все още измъчват Нимандър.
Когато някой притежава вярност, дори под тежестта на пълното, жестоко разбиране, то този някой разбира всичко, което има за разбиране за състраданието.
„Кедевис, ти беше дар. А сега душата ти чака, както трябва да бъде. Защото това е съдбата на Тайст Андий. Нашата съдба. Ще чакаме.“
„Докато чакането не свърши.“
Ендест Силан стоеше с гръб към изгряващото слънце. И към Черен Корал. Въздухът бе студен, влажен от нощния дъх, пътят, криволичещ от портите по бреговата линия, беше гола безцветна лента, запълзяла като змия между горичките вечнозелени дървета на половин левга на запад. Празен, без пътници.
Наметалото от вечен мрак, загърнало града, спираше косите слънчеви лъчи, макар че западната страна на склона вдясно изглеждаше позлатена по ръбовете; а далече наляво Прореза димеше бял над гладката черна повърхност.
— Ще има… неприятности — каза Аномандър Рейк.
— Знам, господарю.
— Беше непредвидено усложнение.
— Да.
— Ще повървя — каза Рейк. — До дърветата. Извън поглед, поне дотогава.
— Дълго ли чака, господарю?
— Не.
— Е, това е добре.
Аномандър Рейк отпусна ръка на рамото му.
— Винаги си ми бил приятел. Повече, отколкото заслужавам.
Ендест Силан само поклати глава, отхвърляше това.
— Щом живеем — продължи Рейк, — трябва да поемаме рискове. Иначе животът ни се превръща в смърт, освен на думи. Никоя борба не е прекалено голяма, никой риск не е прекалено отчайващ, защото дори да се провалим — дори да паднем, — ще знаем, че сме живели.
Ендест кимна, неспособен да проговори. Сълзи трябваше да се стичат по лицето му, но той бе сух отвътре — черепът му, зад очите, всичко… сухо. Отчаянието е пещ, където всичко е изгоряло, където всичко е станало на пепел, но зноят остава, горещ и тръпнещ.