— Денят започна. — Рейк отдръпна ръката си и нахлузи металните ръкавици. — Това вървене, по тази пътека… Ще извлека удоволствие от това, приятелю. Ще зная, че стоиш тук и виждаш как си отивам.
И Синът на Тъмата тръгна.
Ендест Силан гледаше. Гледаше воина с дългата разпиляна сребриста коса, с коженото наметало. Драгнипур, рана в ножница.
Синева струеше в небето, сенки отстъпваха по склона. Злато къпеше върховете на дърветата, където пътят се скриваше. Там Аномандър Рейк спря, обърна се и вдигна високо ръка.
Ендест Силан направи същото, но толкова немощно, че изпъшка и ръката му се отпусна.
А далечната фигура се обърна отново.
И изчезна сред дърветата.
Четвърта книга
Дан на Хрътките
19.
Душата не познава по-голяма горест от тази да поеме дъх, който започва с любов и завършва със скръб.
Времето вече се разнищва. Събития връхлитат с грохот, едно след друго. Толкова много за изреждане, молете се този закръглен мъж с тъжни очи да не се разколебае, да не се запъне, да не остане без дъх. Историята има своите мигове. Да пребиваваш само в един от тях означава да не разбереш нищо. Вълнението ни стъписва, а съзнанието за собственото ни невежество е задушаващо наметало, което се оказва слаба броня. Ще затреперите от рани. Ще затреперим всички.
Както може би някоя врана или бухал, а защо не и крилата змиорка, ще се зарее сега за миг високо сред пушливата мъгла над този прелестен град, а долу щъкат забързани фигури по улиците и тъмните непроницаеми пукнатини на задни улички. Пътят на крадците е проснал заплетената си паяжина между сградите. Животни мучат и жени гълчат мъже, а мъжете им отвръщат със сърдит рев, нощни гърнета се плискат от прозорци в мръсните задни улички и — в някои по-бедни райони на квартала Джадроуби — по улици, където пешеходците се свиват и притичват в утринния си ритуал по своя криещ опасности път към работата или към дома. Рояци мухи се разбуждат с първите лъчи на зората. Гълъби подхващат безнадеждното си усилие да вървят в права линия. Плъхове се прибират в скътаните си прибежища след поредната нощ, в която са видели твърде много. Утрото е заличило влажните миризми на нощта и нова воня се вдига на гъсти смрадливи облаци.
А по пътя, където той прекосява колонията на прокажените западно от града, един уморен вол и един уморен старец до него карат кола, в която лежи увит в платнище труп и изпод платнището се подават два изтъркани ботуша.
Отпред чака зейнала портата Двата вола.
Тъй че да не кръжим повече нависоко. Да свием криле и бързо да се понесем надолу към бръмчащите мухи, лютиво сладникавата животинска топлина, душната плесен на мръсното зебло. Старецът тъкмо е спрял да отрие потта от сбръчканото си, покрито с много брадавици и бенки чело, а коленете го болят и тъпа болка гнезди в гърдите му.
Напоследък превозва трупове ден и нощ, или така изглежда поне. Всеки от тях го състарява, а погледите, които хвърля на вола, са изпълнени с нищо неоправдана неприязън, все едно животното му е виновно за… нещо. Макар че и той не знае за какво.
Двамата стражи при портата се бяха облегнали на каменния зид, в хладната сянка, която щеше да се стопи с пришествието на деня. Като видяха стърчащите ботуши, единият пристъпи към колата.
— Я чакай. Извън стените гробища и ями колкото щеш, не ни трябват тук повече…