— Градски е — отвърна старецът. — Убит в дуел. От съветник Видикас. Каза да го върна на приятелите му — приятелите на мъртвия, искам да кажа.
— Е, добре. Карай си по пътя тогава.
Колкото и многолюдни да са тълпите в един град, вол, който тегли натоварена с труп кола, винаги ще намери пътя пред себе си открит, по причини, свързани с не особено логична, но инстинктивна неприязън, отвращение и омраза. Гледката на едно мъртво тяло кара човек да се отдръпне, умът кръжи сред вихрушка от мисли — „това не съм аз — виждаш ли разликата между нас? Това не съм аз, не съм аз. Не е някой, когото познавам, никога не съм го познавал. Това не съм аз… но… би могло да съм“.
„Толкова лесно би могло.“
Напомнянето, че си смъртен, е шамар в лицето, стъписващ удар. Борба да надмогнеш този момент, да стегнеш бронята около душата си, да видиш мъртвото тяло само като предмет, неприятен предмет, който трябва бързо да се махне. Войници и гробари съчиняват черен хумор, за да отклонят простия, неподправен ужас от онова, което трябва да виждат, от онова, на което са непрекъснато свидетели. Рядко действа. Вместо това душата запълзява назад прободена, ранена, непомирена с нищо.
Войникът тръгва на война. Войникът я връща в дома си. Ако водачите наистина можеха да осъзнаят щетата, която причиняват на гражданите си, никога нямаше да ги пращат на война. А ако го знаят и въпреки това го правят, само за да утолят глада си за власт — дано тогава се задавят с плячката.
Ах, но ето, закръгленият мъж се отклонява. Простете този несдържан спазъм на гняв. Един приятел лежи увит в зебло на дъното на волска кола. Смъртта се е запътила към дома. Простете.
Лъкатуши през квартала Джадроуби, раздвоява житейския поток, гласове заглъхват и много време изтича след преминаването на смъртта, преди тези гласове отново да се надигнат след нея. Завеси от мухи се издуват, разтварят се и се свиват, и волът сякаш вече тегли сцена от хиляда акта, всеки един и същ, а хорът е вълна безмълвие.
Върви по пътя си, достига я молитвата на всички. Върви по пътя си.
Най-сетне старецът намира крайната си цел и спира вола пред портата. Изтупва прахта от дрехите си и влиза в хана „Феникс“.
Пътят е бил дълъг. Той изкуцуква до една от масите и махва на слугинята. Поръчва халба ейл и нещо за хапване. Стомахът преди работата. Все едно, трупът няма да се дене никъде, нали?
Не знаеше какво е любов; подозираше, че не разбира тази дума. Но вътре в него имаше нещо, което можеше да се нарече… засищане. Само физическо ли беше това, сплетените им тела, тласъците и пронизването, лепкавата пот, горещият дъх в лицето му с миризмата на вино и ръждивец? Беше ли само вкусът на забраненото, с който той се хранеше като прилеп с нектар? Ако беше така, то трябваше да е изпитвал същото със Сцилара, навярно повече дори, тъй като уменията на Сцилара в тази област несъмнено надминаваха тези на Чалис, чиято страст нашепваше за неутолима нужда, превръщаща любовната й игра в отчаяно търсене, което не намираше насита, колкото и пъти да се гърчеше в оргазъм.
Не, тук всъщност имаше нещо по-различно. Все пак беше обезпокоен, чудеше се дали този странен вкус идва от измяната, която вършеха непрекъснато. Омъжена жена, завоевание на един подлец. В такъв ли мъж се бе превърнал? Е, да, навярно, но не като онези мъже, които правеха кариера, като съблазняваха и крадяха жените на други мъже. И все пак признаваше, че изпитва нещо, нещо необикновено: мрачно задоволство, дива наслада. И си даваше ясна сметка колко пристрастяващ може да се окаже един такъв живот.
Все пак нямаше намерение да се хвърля стремглаво в бездната на безразборната любов. Оставаше една част от него, която жадуваше за край… или по-скоро за продължение: обич и живот здрави и стабилни, извор на увереност и утеха. Нямаше да захвърли Чалис и да потърси нова любовница. Не беше Мурильо, казваше си той, Мурильо, който можеше с такава лекота да се прехвърля от спалня в спалня — и виж докъде го доведе това — за малко да бъде убит от един проклет пиян ухажор.
О, тук имаше урок, да. Поне изглеждаше, че Мурильо се е вслушал в него, стига слуховете за неговото „пенсиониране“ да бяха точни. „А аз? Взех ли си бележка? Изглежда, не. Все още ходя при нея, все още се хвърлям в тази измяна. Ходя при нея толкова жаден, толкова отчаян, все едно двамата сме се преобразили в съвършени отражения. Аз и Чалис. Ръка за ръка в нашето пропадане.“
„Защото така пропадането е по-леко, нали?“
Нищо не можеше да спре Горлас Видикас да си отмъсти. Щеше да е напълно в правото му да ги залови и да ги убие и Кътър не можеше да го вини, ако направи точно това.