За такива неща си мислеше, докато вървеше към пристройката до склада, но тези мисли с нищо не можеха да потиснат сладостната тръпка на очакването. Отново в прегръдките си, страстта нажежена като треска в устните им, в ръцете им, в слабините им. Доказателство, според Кътър, за твърденията на някои учени, че хората не са нищо повече от животни — умни, но животни все пак. Тук нямаше място за никакво мислене, за никакво благоразумие. Последствия, които изтъняваха като въздушни призраци, откъснати с първия стон и захвърлени със следващия. Единствено настоящият миг беше важен.
Не правеше никакви опити да се прикрие, никакво усилие да маскира крайната цел на пътя си, а много добре знаеше как го следяха местните около склада, с блеснали погледи, в които се таеше в еднаква степен и завист, и насмешка; също както бяха наблюдавали и Чалис, може би допреди няколко мига, макар че в нейния случай похотта навярно надвиваше всички други чувства. Не, тази връзка бе нещо открито и нагло, а това само по себе си я правеше още по-еротична.
Умът му беше пламнал, докато завърташе ключа, за да отвори вратата, а когато пристъпи вътре, веднага подуши парфюма й в прашния въздух. През кабинета, в сумрачния сводест склад, а след това към дървените стъпала.
Трябваше да е чула влизането му, защото стоеше с лице към вратата.
Нещо в очите й го спря.
— Дошъл си, за да ме спасиш — каза тя.
— Какво е станало?
— Обещай ми, че ще ме спасиш, обич моя. Обещай!
— Разбира се. Какво…
— Той знае.
Жарта на страстта му изгасна. Изведнъж беше изстинал отвътре.
Чалис пристъпи към него и на лицето й той видя изражение, което беше трудно да се определи. А когато го разгада, студът отвътре стана на лед. „Тя е… възбудена.“
— Той ще те убие. И мен. Ще ни убие и двамата, Крокъс!
— И ще е в правото си…
В очите й изведнъж се появи страх и тя ги впи в него. После му обърна гръб.
— Може би за теб е все едно дали ще умреш — изсъска и отново се извърна към него. — Но за мен не е!
— Какво искаш да направя?
— Знаеш какво да направиш.
— Това, което двамата трябва да направим, е да избягаме. Вземи си каквото можеш и просто да избягаме. Ще си намерим друг град…
— Не! Не искам да заминавам! Харесва ми тук! Харесва ми начинът, по който живея тук, Крокъс!
— Само преди ден-два, Чалис, ти лежеше в прегръдката ми и говореше за бягство…
— Само мечти — не беше реално. Искам да кажа, мечтата не беше реална. Не беше реалистична — просто една глупава мечта. Не може да обръщаш внимание на това, което казвам, след като сме… били заедно. Просто ми хрумна нещо старо. Крокъс, ние сме в беда. Трябва да направим нещо — трябва да го направим веднага.
„Просто ти хрумнало нещо старо, така ли, Чалис? Но едва след като сме «били заедно» казваш, че ме обичаш.“
— Той ще ме убие — прошепна тя.
— Не бих казал, че това описва точно Горлас.
Тя седна на леглото.
— Той ме заплаши. Вчера.
— Не си ми казала.
— Приличаше на… приличаше просто на обичайната игра. Каза, че иска да знае за теб, а аз отвърнах, че ще му разкажа, когато се върне… сега е в мините. А после, после… докато вървях сега насам — о, богове! Изведнъж разбрах! Нима не разбираш? Той питаше за мъжа, когото се кани да убие!
— Добре, значи се кани да ме убие. Какво от това, Чалис?
Тя оголи зъби и изражението бе толкова зло, толкова грозно, че Кътър бе потресен.
— Казах, че разбрах. Първо теб. После ще се върне при мен, за да ми разкаже какво е направил с теб. Всяка подробност. Ще използва всяка дума като нож — докато не извади истинския. И ще ми пререже гърлото. — Погледна го в очите. — Това ли искаш? Не те ли интересува това, че ще ме убие, Крокъс?
— Няма да те убие…
— Не го познаваш!
— Струва ми се, че и ти не го познаваш. — Тя го погледна с гняв и той добави: — Виж, допускам, че ще му достави удоволствие да ме убие. А след това — още по-голямо удоволствие, когато ти го разкаже, нали? Съгласни ли сме за това?
Тя кимна. Веднъж, сдържано.
— Но ако след това те убие, какво печели? Нищо. Не, ще иска да го направиш отново, с някой друг. Отново и отново, и всеки пък ще се оказва същото — той убива любовника ти, разказва ти за това. Той не иска това да свърши. Мъжът ти е дуелист, нали, от тези, които обичат да убиват противниците си. По този начин той може да го прави законно с толкова мъже, колкото му събереш ти, Чалис. Той печели, ти печелиш…
— Как можеш да кажеш, че печеля!
— … защото на никой от двама ви не му омръзва — довърши той.
Тя го зяпна, все едно беше изритал някаква невидима врата в душата й. Но бързо се овладя.