— Не искам да умреш, Крокъс. Кътър — все забравям. Сега си Кътър. Опасно име. Име на убиец. Внимавай, някой може да си помисли, че има нещо реално зад него.
— Кое от двете, Чалис? Не искаш да умра? Или не съм човекът, за когото се представям? Към какво точно се опитваш да се домогнеш?
— Но аз те обичам!
Отново тази дума. Каквото и да означаваше тя за нея, едва ли беше същото, което значеше за него. Не че знаеше какво значи за него, разбира се.
— От самото начало ли ме водеше към това?
— Какво?
Той поклати глава.
— Просто помислих на глас. Няма значение.
— Искам живота си такъв, какъвто е, Кътър, само че без него. Искам теб вместо него. Така го искам.
„Какво щеше да каже Мурильо в тази ситуация? Но не, аз не съм Мурильо.“
„Все пак…“
„Щеше да скочи през този прозорец, без окото да му мигне. Дуели с онеправдани съпрузи? Дъх на Гуглата…“ Обърна се отново към нея.
— Това ли искаш?
— Току-що ти го казах!
— Не, нямах предвид онова. Искам да кажа… о, все едно.
— Трябва да го направиш. Заради мен. За нас.
— Той е в мините западно от града? За колко още?
— Поне два дни. Можеш да отидеш там.
И изведнъж тя вече стоеше пред него, прегръщаше го, притискаше се към него и той се взря в широко отворените й очи.
— Любов моя — прошепна Чалис. — Трябва да се направи. Разбираш го, нали?
И сега бързо назад. Мурильо все още лежи в прахта, възгласите на дрипавата тълпа в ямата заглъхват. Денят е на свършване, а един младок, Веназ, събира бандата си хлапета и тръгва към тунела, наречен Стръмното.
Няма много за разправяне за този Веназ. Но нека му признаем следното. Продаден в мината от втория си баща — скъпото мамче бе толкова пияно, че дори не вдигна глава, когато дойдоха събирачите, а и да беше чула звъна на монетите, мислите й щяха да са допълзели до мига, в който ще може да си купи друга бутилка, не по-далече. Това беше преди четири години.
Урокът, че едно дете не е обичано дори от тази, която го е родила, нанася най-жестока рана. Рана, която не зараства никога, а коричката покрива вътрешното око така, че за сирачето през целия живот външният свят е омърсен и то вижда онова, което другите не виждат, и е заслепено от вечно недоверие към всичко, което изпитва сърцето. Такъв беше Веназ. Но да знаеш не означава да извиниш, тъй че нека оставим тези неща.
Глутницата на Веназ включваше момчета с около година по-малки от него. Съперничеха помежду си за място в йерархията и бяха толкова зли поотделно, колкото и в група. Бяха просто варианти на самия него, макар и само на повърхността. Подчиняваха му се и бяха готови да направят всичко, което им каже, поне докато не се препъне, докато не допусне грешка. А тогава щяха да му се нахвърлят като вълци.
Веназ крачеше въодушевен, възбуден, зарадван от този удивителен обрат на събитията. Големия мъж искаше Харло, и го искаше не за да го потупа по главата. О, днес щеше да се лее още кръв и ако Веназ успееше да го направи добре, може би щеше да я пролее той — след кимването на Големия мъж не трябваше нищо повече и може би Големия мъж щеше да разбере колко добър е Веназ. Достатъчно добър може би, за да го вземе в домакинството си. Всеки благородник има нужда от хора като Веназ, за да вършат мръсната работа, лошата работа, нали?
Стигнаха до склона над тунела. Трима големи се мъчеха да наместят оста на една кола и вдигнаха глави, когато Веназ спря при тях.
— Къде е Байниск? — попита той.
— На нова жила — отвърна единият. — Пак ли се е издънил?
— Взел ли си е къртиците? — Колко приятно беше да си толкова важен, че да не си длъжен да отговаряш на въпросите на големите.
Свивания на рамене.
Веназ се намръщи.
— Попитах: взел ли си е къртиците?
Онзи, който бе проговорил, бавно се изправи. И го удари с опакото на ръката си, толкова силно, че го събори по гръб. Застана над него.
— Дръж си езика, момченце.
Веназ го изгледа с гняв.
— Не видяхте ли какво стана току-що? Горе на билото?
Друг от мъжете изсумтя:
— Чухме нещо.
— Биха се… Големия мъж уби един.
— И какво?
— А после извика за Харло! Иска Харло! И аз дойдох да го взема, а вие ме спирате и когато той чуе…
По-далече не стигна, защото мъжът, който го беше ударил, го сграбчи за гърлото и го дръпна на крака.
— Нищо няма да чуе, Веназ. Мислиш, че ни пука за шибания дуел на Видикас ли? Убил някой скапан кучи син — и за какво? За наше забавление?
— Посинява, Хайд. Отпусни малко.
Веназ едва си пое дъх.
— Разбери го добре, момченце — продължи Хайд. — Видикас ни е длъжник. Ние сме мръвки за него, нали? Вика някой от нас — и за какво? Ами за да я сдъвче нещастната мръвка. За нищо друго. Разкарай се, Веназ. И да не съм те видял повече.