Глутницата му вече се беше скупчила, всички с пребледнели лица, но по някои от лицата се четеше нещо по-скоро пресметливо. Беше ли това моментът да свалят Веназ?
Веназ се поотупа от прахта и закрачи сковано към тунела. Глутницата му го догони.
Щом влязоха в хладния сумрак, Веназ рязко се обърна.
— Тия бяха Хайд, Фаво и Дюл, нали? Запомнете им имената. Вече са ми в списъка, и тримата. В списъка ми са.
Няколко от децата кимнаха.
А тези, които бяха пресмятали шанса си, разбраха, че удобният миг е отминал. Бяха се забавили. Веназ успяваше да се съвземе, и то бързо, плашещо бързо. Винаги успяваше, напомниха си те за пореден път.
Харло се хлъзна по жилата. Усещаше с голия си корем чистотата на черното сребро. Да, беше сребро — и откъде ли се бе появило, след като от толкова дълго време работеха само мед на повърхността и желязо надълбоко? Но беше толкова красиво това сребро. По-хубаво от златото, по-хубаво от всичко.
Чакай само да каже на Байниск, а Байниск да каже на надзирателя! Щяха да са герои. Може би дори щяха да им дадат допълнително на вечеря!
Шахтата беше тясна, толкова тясна, че щяха да са нужни къртици поне няколко седмици, докато я разширят достатъчно, за да могат да влязат копачите, тъй че имаше добър шанс Харло да вижда — и да усеща — още много от това сребро, всеки ден може би.
И цялата онази неприятност отпреди щеше да се махне просто ей така — знаеше го…
— Харло!
Гласът изшепна отгоре, някъде зад ходилата му, и му напомни, че все още е с главата надолу, а това си беше опасно. Можеше да припадне, без дори да усети.
— Добре съм, Байниск! Намерих…
— Харло! Връщай се веднага!
Харло потрепери. Гласът на Байниск беше… беше уплашен.
Но пък щеше да се зарадва, нали? Заради среброто…
— Бързо!
Придвижването назад не беше лесно. Харло се избута с ръце, изви се, запъна пръстите на краката си в коравия камък и след това изпъна петите. За тази цел имаше кожени подплънки, стегнати на ходилата, но болеше все пак. Като гъсеница — свиваш се, избутваш се малко по малко, назад и нагоре.
Изведнъж нечии ръце го сграбчиха за глезените и грубо го издърпаха навън.
— Байниск! Какво…
— Шшт! Обадиха се отгоре — дошъл е някой да те търси. От града.
— Какво?
— Видикас го убил. В дуел. И сега иска да те заведат при него. Това е лошо, Харло. Мисля, че ще те убие!
Да чуе толкова неща наведнъж… Някой дошъл да го търси… Кой? Грънтъл! А Видикас го… Видикас го е убил? „Не. Никой не може да… не е той…“
— Кой е бил оня?
— Не знам. Слушай, ще избягаме. Двамата с теб. Разбираш ли?
— Но как…
— Ще влезем по-надълбоко. До Пропада…
— Но там е опасно…
— Има големи пукнатини от другата страна. Някои водят право нагоре и навън, при езерото. Стигаме там, а после покрай брега и чак до града!
Чуха викове, отекващи откъм главния проход.
— Веназ… Хайде, Харло, тръгваме. Веднага!
Тръгнаха надолу през новия изкоп, с фенери в ръце, Байниск взе и намотка въже. Там все още нямаше никой, защото, първо, въздухът беше лош, а беше имало и наводнение, и едва предишната смяна беше извадила последния маркуч, за да видят колко още вода се е просмукала. След петдесетина крачки вече газеха до глезените в ледена вода, вадите се стичаха по стените и таванът капеше. Виждаха все повече пукнатини — навсякъде, по стените, горе и долу — доказателство, че наближават Пропада, където половин скална стена затъваше в езерото. Според слуховете оставаха само няколко дни, докато се срути.
Тунелът се спускаше на неравни отсечки и водата вече бе до коленете на Харло, изтръпващо студена.
— Байниск… ще можем ли да излезем?
— Да, стига водата да не е прекалено дълбока. Обещавам ти.
— Защо… защо правиш това? Трябваше просто да ме предадеш.
Байниск не отвърна веднага.
— Искам да го видя, Харло.
— Какво искаш да видиш?
— Града. Аз… просто искам да го видя. Когато чух, е, като че ли всичко си дойде на мястото. Това беше моментът — най-добрият ни шанс, толкова близо до Пропада.
— Мислил си много за това.
— Да, Харло, не преставам да мисля за това.
— За града.
— Да, за града.
Нещо зад тях издрънча — все още далече, но по-близо, отколкото можеше да се очаква.
— Веназ! Те са след нас — мамка му — хайде, Харло, трябва да побързаме.
Водата стигаше до бедрата на Харло. Трудно му беше да върви. Залиташе. На два пъти за малко да изтърве фенера. Отчаяното им пъшкане отекваше над плясъка на водата.
— Байниск… не мога…
— Пусни фенера — само се дръж за ризата ми — ще те издърпам. Не се предавай.