— Не, Кест, не си идиот — призна Грънтъл. — Задръстеняк си, но не си идиот.
Капитанът и хората му се наежиха, но Сирик вдигна трепереща ръка и посочи.
— Грънтъл, Гисп кара тоя фургон, но е мъртъв.
— Да. И другите трима също.
— Но… но как?
Грънтъл разкърши заплашително огромните си рамене.
— Не знам. Но все едно, изпълниха заповедите ми. Вярно, бях се отчаял и ревях разни неща, които обикновено не казвам, но пък тогава бях останал само аз, а с четири фургона и толкова коне… — Сви отново рамене и добави: — Ще си поискам заплащането веднага, Сирик. Получи си половината бастионски келик, който искаше, а това е по-добре от нищо.
— А какво да правя с четирима немрящи колари?! — вресна Сирик.
Грънтъл се обърна, погледна ядосано Гисп и викна:
— Вървете при Гуглата, и четиримата. Веднага!
Коларите тутакси се подчиниха. Смъкнаха се или се катурнаха от каприте на земята. Трите врани, които кълвяха раздраното лице на Гисп, заграчиха възмутено, после, щом тялото се отпусна в прахоляка на двора, накацаха отново да продължат пира си.
Сирик се беше съвзел достатъчно, за да покаже раздразнение.
— Колкото до плащането…
— Пълно — прекъсна го Грънтъл. — Предупредих те, че нямаме достатъчно хора. Кест може да не е идиот, но ти си, Сирик. И шестнайсет души умряха заради това, да не говорим за стоте от Дуелл. Ще посетя Гилдията, както се полага. Получавам си пълната заплата и си запазвам мнението за себе си. Иначе… — Грънтъл поклати глава. — Иначе няма да наемаш повече керванна охрана. Изобщо.
Няколко физиономии се смениха по лицето на Сирик, преди да въздъхне примирено.
— Капитан Кест, плати на човека.
Скоро след това Грънтъл излезе на улицата. Спря, погледна към утринното слънце и пое към дома. Въпреки жегата облече наметалото си и дръпна отново качулката. Проклетите дамги по кожата му бяха почервенели от битката и щяха да минат седмици, преди отново да избледнеят до сивкаво. Междувременно колкото по-незабележим се направеше, толкова по-добре. Подозираше, че в коптора, който наричаше свой дом, вече го чака убиец от храмовите прислужници. Жената с тигрова кожа, провъзгласила се за Върховна жрица на местния храм, нямаше как да не е чула свирепия боен вик на Смъртния меч на Трейк дори от трийсет левги в равнината на Дуелл. И щеше да е бясна… отново зажадняла отчаяно за вниманието му.
Но Грънтъл пет пари не даваше за нея, както и за окаяниците, които беше събрала в храма си. Избиването на онези разбойници не беше работа, която бе приел присърце. Никакво удоволствие нямаше в леенето на кръв, никаква радост в свирепата ярост. Него ден беше загубил приятели, сред тях и последните двама, които бяха с него след Капустан. Тези рани бяха по-дълбоки от другите, в плътта, и щеше да мине много повече време, докато зарастат.
В това мрачно настроение, въпреки издутата с консули кесия на колана, не беше склонен да изтърпи обичайната блъсканица по главните улици. Само едно бутване или озъбване в повече и сигурно щеше да извади мечовете, а след това нямаше да му остане избор, освен да бяга от Даруджистан или да рискува да увисне на хълма Високи бесилки. Затова, след като мина през Портата на именията южно от парка Бортън и по рампата към Крайезерния квартал, хвана обиколен маршрут, по тесни криви улички и пълни със смет проходи между сградите.
Малцината, които срещаше, се отдръпваха бързо, обзети сякаш от плах инстинкт за самосъхранение.
Сви към една малко по-широка уличка, но тя се оказа запушена от висока каляска, жертва като че ли на уличен метеж. Гледката му напомни за празненството, което все още беше в ход… макар че когато се приближи, се усети, че стъпва върху съсухрени човешки крайници и вадички съсирена кръв. А когато видя зейналата дупка на мястото на вратата, с потъналата в неподвижен сумрак вътрешност и конете, покрити със засъхнала пот и пяна, всичко — занемарено и сякаш неподатливо на плячкосване, разбра, че това е един от поредните впрягове на проклетата Гилдия Тригали, отвратително скандални с неизменните си бесни пристигания.
Също толкова дразнещо беше, че Тригали с безпрецедентната й акционерна система явно бе съперник на градската гилдия Кервансарай. Нещо, за което Кервансарай отдавна трябваше да се сети. Макар че ако това, което Грънтъл беше чувал, бе близо до истината, степента на похабяване сред акционерите на Тригали беше ужасно висока — по-висока, отколкото би приел всеки благоразумен пазач на керван.
Но пък ето го и него, единствения оцелял от кервана на Сирик, и въпреки консулите, които носеше, финансовата му отплата не беше буквално нищо в сравнение с печалбата, която Сирик щеше да пожъне от келика, особено след като вече не му се налагаше да плаща на коларите си. Разбира се, щеше да му се наложи да купи нови фургони и да ремонтира тези, които Грънтъл му бе докарал, но застраховката щеше донякъде да покрие разходите.