Харло простена и пусна фенера във водата. Пламъкът изсъска. Момчето се вкопчи в опърпаната риза на Байниск.
Продължиха. Харло усещаше краката си само от бедрата нагоре — долу нямаше нищо. Странна отпадналост го изпълни и отнесе ледения студ. Байниск вече бе до гърдите във водата, скимтеше и се мъчеше да задържи фенера високо.
Спряха.
— Тунелът продължава надолу — каза Байниск.
— Д-дай д-да с-спрем, Байниск.
— Не, дръж се за тази издатина. Аз ще се гмурна. Няма да се бавя. Обещавам.
Сложи фенера на тясната издатина. А след това се гмурна и изчезна.
Харло остана сам. Много по-лесно щеше да е да се предаде, да отпусне вкочанените си ръце. Веназ идваше, скоро щеше да е тук. И тогава всичко щеше да свърши. Водата вече му се струваше топла — това може би беше изход, една възможност да избяга от тях. Да направи същото като Байниск. Просто да потъне, да изчезне.
Не го обичаха, знаеше го. Нито майка му, нито никой. А единственият, който бе дошъл, за да го намери… е, този човек беше умрял заради това. А това не беше правилно. Никой не трябваше да умира заради него. Нито Грънтъл, нито Байниск, никой. Тъй че стига… можеше просто да се пусне…
Водата кипна. Пъшкане, кашляне. Ледена ръка се вкопчи в него.
— Можем да минем, Харло. От другата страна тунелът тръгва нагоре!
— Не мога…
— Трябва! Градът, Харло! Трябва да ми го покажеш. Ще се загубя сам. Трябваш ми, Харло. Трябваш ми!
— Добре, но… — Канеше се да каже истината на Байниск. За града. Че не е раят, както го бе описвал. Че и там гладуват хора. Че и там хората си правят лоши неща. Но не, това можеше да почака. Щеше да е лошо да говори за тези неща точно сега. — Добре, Байниск.
Оставиха фенера. Байниск разви част от въжето и го завърза около кръста на Харло; изтръпналите му от студ ръце се засуетиха с възела.
— Първо вдишай няколко пъти. А после още веднъж, колкото можеш по-дълбоко.
Гмуркането в тъмното обърка Харло. Въжето около кръста му го задърпа надолу, а после срещу течението. Отвори очи и потръпна от ледения поток. Странни искри пробягваха от двете му страни, може би от самата скала или пък бяха само призраци, дебнещи зад очите му. Отначало се опита да помогне на Байниск, замаха с ръце и зарита, но след миг просто се отпусна.
Или Байниск щеше да измъкне и двамата, или нямаше да успее. И в двата случая щеше да е добре.
Умът му започна да се унася, а толкова му се искаше да си поеме дъх — нямаше да издържи дълго така. Дробовете му горяха. Водата щеше да е хладна, достатъчно хладна, за да изгаси този огън завинаги. Да, можеше да направи точно това.
Студ прониза дясната му ръка… а след това главата му се вдигна над повърхността и той засмука ледени глътки въздух.
Тъмнина, водата шуртеше и клокочеше, опитваше се да го издърпа обратно, назад и надолу. Но Байниск го теглеше напред и ставаше все по-плитко, а тунелът се уширяваше. Черният капещ таван като че ли хлътваше от двете страни, като изкривен гръбнак горе. Харло го зяпна удивен, че изобщо може да вижда.
А после го повлякоха нагоре по натрошения камък.
Спряха, легнали по очи един до друг.
Много скоро започна треперенето. Прониза Харло от глава до пети все едно, че го беше обсебил демон, дух, който го разтърсваше с бясна злост. Зъбите му затракаха неудържимо.
Байниск го дърпаше.
— В-веназ няма да спре. Ще види фенера. Ще разбере. Трябва да продължим да вървим, Харло. Това е единственият начин да се стоплим отново, единственият изход.
Но колко трудно беше да се вдигне отново на крака. Все още бяха схванати, поддаваха. Байниск трябваше да му помогне и той се облегна тежко на по-голямото момче, и се затътриха нагоре по хлъзгавия сипей.
Струваше му се, че вървят вечно, навън и извън петната смътна светлина. Понякога склонът се спускаше рязко надолу, а после бавно започваше отново да се изкачва. Болката вече пулсираше в краката на Харло, но беше добре дошла — животът се връщаше, изпълваше го с упорития си огън и той вече искаше да живее, това вече бе по-важно от всичко друго на света.
— Виж! — ахна Байниск. — Виж по какво стъпваме… Харло, погледни!
Фосфоресцентна пръст беше зацапала стените и на смътния блясък Харло успя да различи парчетата под краката си. Глинени чирепи. Късчета изгоряла кост.
— Трябва да води нагоре — каза Байниск. — Към някоя пещера. Джадроуби са погребвали предците си в тях. Пещера над езерото. Почти сме стигнали.
Но стигнаха до скален ръб.
И застанаха пред него, смълчани.
Една част от скалата просто се беше откъснала и бе оставила след себе си широк зев. Дъното на цепнатината бе потънало в черно, от което лъхаше сух топъл въздух. Срещу тях, на десетина или повече крачки, ивица размътена светлина издаваше продължението на тунела.