— Ще се спуснем долу — каза Байниск и почна да развива въжето. — А после пак нагоре. Можем да го направим, ще видиш.
— А ако въжето не е достатъчно дълго? Не виждам дъното, Байниск.
— Ще го стигнем, не бой се. Ще вържа въжето така, че после да го измъкна. Хайде, ти си пръв. — Пусна въжето през ръба.
Харло се смъкна през ръба, стиснал здраво мокрото въже — искаше му се да се хлъзне надолу, но знаеше, че може да се изпусне, затова се вкопчи здраво. Стъпалата му зашариха, намериха плитки издатини, пресичащи под ъгъл стръмната скала. Не много, но все пак облекчиха напрежението. Започна бавно да се спуска.
Беше може би на три боя надолу, когато Байниск започна да се спуска след него. Въжето започна да се люлее непредсказуемо и Харло усети, че краката му непрекъснато се изплъзват от малките стъпенки, и всеки път въжето дръпваше дивашки ръцете му.
— Байниск! — изсъска той. — Изчакай! Остави ме първо да се спусна още малко — люлееш ме.
— Добре. Давай.
Харло отново намери опора и продължи да се спуска.
Вече не усещаше люшкане и дърпане. Въжето ставаше все по-мокро, което подсказваше, че стига до края му — водата се просмукваше. А след това стигна до мокрия възел. Внезапно го обзе паника; мъчеше се да намери издатини в стената за краката си. Бяха много малко — стената беше почти отвесна.
— Байниск! На възела съм! — Изви врат и погледна надолу. Чернилка — непроницаема, бездънна. — Байниск! Къде си?
След първия вик на Харло Байниск не беше помръднал. Последното, което искаше, бе момчето да се изпусне, не и след като бяха стигнали толкова далече. А и честно казано, обземаше го все по-силен страх. Тази стена беше твърде гладка — никакви пукнатини, пластовете, които успяваше да напипа, не бяха нещо повече от леки изпъкналости под остър ъгъл. Изобщо нямаше да могат да се задържат след въжето.
Разбра, че са в голяма беда.
Когато чу последния вик на Харло — че бил стигнал до възела, — се приготви да започне отново спускането си.
А след това нещо рязко дръпна въжето нагоре.
Байниск вдигна глава. От ръба надничаха размътени в тъмното лица, ръце и още ръце се пресягаха да хванат въжето. Веназ — да, ето го там, ухилен.
— Спипах ви — промърмори Веназ тихо и злобно. — Спипах ви и двамата, Байниск.
Ново дръпване нагоре.
Байниск измъкна ножа си с едната ръка. Посегна да среже въжето под себе си, после се поколеба и отново погледна нагоре към лицето на Веназ.
Може би беше собственото му лице, само допреди няколко години. Лице толкова жадно да се наложи, да властва над къртиците. Е, Веназ можеше да ги има. Можеше да има всичко.
Байниск вдигна ръката си с ножа малко над юмрука, с който стискаше въжето. И го преряза.
Няма смисъл да се упорства. Длъжни сме да прелетим обратно в настоящето. За да се разбере всичко, всеки ъгъл трябва да се освети поне веднъж. Преди малко закръгленият мъж помоли за прошка. Сега той моли за доверие. Ръката му е сигурна, въпреки че трепери. Доверете се.
Един бард седи срещу един историк. На една маса наблизо, в кръчмата „При К’рул“, Бленд гледа как Сцилара пуска кръгчета дим от устата си. Нещо алчно има в този поглед, но от време на време в очите й лумва битка, щом си помисли за жената, лежаща в кома на горния етаж. Щом си помисли за нея, да. Бленд напоследък е започнала да спи в леглото с Пикър, заела се е да опита всичко, което може да измисли, за да пробуди отново чувството в любимата си. Но нищо не е подействало. Душата на Пикър се е изгубила, странства някъде далече от студената отпусната плът.
Бленд вече се мрази. Усеща, че душата й е готова да продължи напред, да потърси блаженството на един нов живот, ново тяло, което ръцете й да проучват и галят, устни, в които да притисне своите.
Но това е глупаво. Сцилара винаги се отзоваваше вяло. Беше жена, която предпочита мъжките ласки — такива, каквито са. И честно казано, самата Бленд неведнъж се беше впускала в тази игра. Защо тогава се е събудила отново тази страст? Какво я прави толкова дива, толкова жадна?
Загубата, скъпа. Загубата е като остен, сръгва те и залиташ напред, търсиш да се хванеш за нещо, търсиш екстаза, сладкото отдаване, вечната съблазън на самоунищожението. Пъпката разцъфва и стръкът изхвърля последната си сила в един последен изблик, в едно прекрасно възклицание. „Цветът отрича“, ако цитираме една древна поема на Тайст Андий. Животът бяга от смъртта. Длъжен е, не може да го избегне. „Животът бяга“, за да цитираме вкратце поетичната сдържаност на един закръглен мъж.
Пропълзете в ума на Бленд, притаете се зад очите й и погледайте както гледа тя, почувствайте както тя чувства, ако посмеете.