Или опитайте с Анци, ей там при тезгяха, на който са наредени седем арбалета, дванайсет колчана с метални стрели, сто и двадесет на брой, шест къси меча, три метателни брадви фаларска изработка, джадроубски широк меч и кръгъл щит, две местни рапири с изящни предпазители със сложна оплетка, толкова сложна, че оръжията са се оплели едно в друго и Анци беше похабил целия предобед в безуспешни опити да ги разплете — и малка торбичка с три „острилки“. В момента се мъчи да реши какво да носи.
Но мисията, на която се канеха да тръгнат, трябваше да е мирна, тъй че трябваше да носи само късия си меч, както обикновено, мирно и кротко увиснал на кръста му, както обикновено, всичко както обикновено всъщност. Но пък, от друга страна, отвън бяха убийците, които искаха главата на Анци, тъй че да го раздава мирно и кротко може би беше всъщност самоубийствено. Тъй че трябваше да окачи поне два къси меча, да метне два арбалета на раменете и да държи широкия меч в дясната ръка и двете рапири в лявата, с по един колчан вързан на всяко бедро, торбата с гранатите на колана и метателна брадва между зъбите — не, това беше тъпо, щеше да си счупи ченето, ако опиташе това. Може би още един къс меч, но пък можеше да си пореже езика още щом се опита да каже нещо, а със сигурност щеше да се опита да каже нещо, нали?
Но пък можеше да накачи на колана си ножниците на всичките шест къси меча, направо да си облече пола от къси мечове, защо пък не? Само че къде щеше да носи гранатите тогава? Едно чукване в ефес или дръжка и щеше да стане на облак мустаци и парчета оръжие. А арбалетите? Трябваше да ги натовари на гръб, но всичко да е настрана от спусъците, да не вземе да избие всичките си приятели още при първото спъване.
Ами ако…
Какво ако? Дали да не се върнем при Бленд? Плът до плът, тежките пълни гърди в ръцете й, едното коляно натиска между разтворени бедра, пот се смесва със сладки ухания, меки устни се сливат, езици играят, жадни и хлъзгави като…
— Не мога да го нося всичко това!
Сцилара хвърли поглед към тезгяха.
— Сериозно ли, Анци? Бленд не го ли каза това още преди една камбана?
— Какво? Кой? Тя? Какво знае тя?
При тази неволна самоирония Бленд не можа да се сдържи и повдигна вежди, щом срещна погледа на Сцилара.
Сцилара се усмихна в отговор и отново дръпна от лулата.
Бленд хвърли поглед към барда и каза на Анци:
— Все едно, вече сме в безопасност навън.
Анци я зяпна невярващо.
— Готова си да повярваш на един проклет менестрел? Какво знае той?
— Непрекъснато питаш какво знае някой, след като е явно, че каквото и да знаят, бездруго не слушаш.
— Какво?
— Извинявай, това толкова ме обърка, че едва ли ще мога да го повторя. Договорът е прекратен — Фишер го каза.
Анци поклати глава.
— Фишер го казал! — Посочи барда с пръст. — Той е Фишър, не е Фишер — не е онзи прочутият. Просто е откраднал името! Е, попроменил го е, та да не си личи. Ако беше онзи прочутият, нямаше просто да седи така, нали? Прочутите хора не правят това.
— Сериозно? — попита бардът Фишър, дето май се оказваше Фишер. — А какво се очаква да правим, Анци?
— Прочутите хора правят прочути неща непрекъснато. Всички го знаят това!
— Договорът беше изкупен — каза бардът. — Но ако искаш да се облечеш все едно, че се каниш да правиш солов щурм на Лунния къс, давай.
— Въже! Трябва ли ми въже? Чакай да помисля! — И за да подсили процеса, Анци започна да крачи из помещението и да подръпва мустак.
Бленд искаше да смъкне ботуш и да пъхне стъпало между бедрата на Сцилара. Не, искаше направо да се пъхне вътре. Всичко или нищо. Изсъска обезсърчена, докато ставаше, поколеба се, след което отиде и седна на масата на барда. Загледа го много напрегнато, а в отговор той повдигна вежда.
— Има повече песни, съчинени уж от Фишер, от всеки друг поет, за когото съм чувала.
Бардът сви рамене.
— Някои от тях са стогодишни.
— Бях феномен.
— Я виж ти!
— Поетът е безсмъртен — проговори Дюйкър.
Тя се извърна рязко към него.
— Това да не би да е някакво общо метафорично твърдение, историко? Или говориш за мъжа, който седи на една маса с тебе?
Анци изведнъж изруга.
— Не ми трябва никакво въже! Кой ми го наби това в главата? Я да тръгваме — взимам този къс меч и една граната, и ако някой ни доближи или изглежда подозрителен, ще хапне острилката за закуска!
— Ние ще останем тук — каза Дюйкър, след като Бленд се поколеба. — Бардът и аз. Ще наглеждам Пикър.
— Добре. Благодаря ти.
Анци, Бленд и Сцилара излязоха.
Пътят им ги поведе от Квартала на именията и през квартала Дару, покрай Втора околовръстна стена. Градът вече се беше разбудил съвсем и на места улиците гъмжаха с вечното бръмчило на живота. Гласове и миризми, нужди и домогвания, глад и жажда, смях и яд, нещастие и радост, а слънчевата светлина падаше над всичко, до което можеше да стигне, и сенките се отдръпваха навсякъде, където можеха да се скрият.