Сцилара сви рамене.
— Нито сме го виждали, нито сме чули нещо такова, Баратол.
— Непрекъснато им повтарям, че той е като дете. Че аз съм отговорен за всичко. Но той взе, че счупи няколко кокала и носа и те са доста ядосани.
Бленд се покашля. Нещо ставаше между Баратол и Сцилара, и това я изнервяше.
— Баратол, можем да платим глобата на Гилдията, но тази дивотия, дето е станала, е нещо по-сериозно.
Той кимна тъжно.
— Тежък труд, да. Поне половин година. — По лицето му пробяга усмивка. — Познайте за кого ще работя!
— За кого?
— За Елдра. В леярната. И след месец и половина ще си спечеля свидетелство за ковач, това е разрешено. Нещо като програма за преквалифициране.
Гърленият смях на Сцилара стресна двамата пазачи.
— Е, това е възможност да си оправиш положението.
Той кимна.
— Май обърках всичко от самото начало.
— Не съм сигурна — отвърна Сцилара. — Гилдията доволна ли е от това? В смисъл, това е един вид заобикаляне на тях, нали?
— Те нямат избор. Всяка гилдия в града е длъжна да се подчинява, освен Гилдията на убийците, предполагам. Явно за повечето затворници половин година в някой занаят може да им спечели нещо като степен чирак — но няма ограничения колко можеш да напреднеш. Просто взимаш изпитите, и толкова.
Сцилара изглеждаше готова да избухне в смях. Дори Баратол едва се сдържаше.
Бленд въздъхна.
— Ще ида да покрия глобата. Смятай го за заем.
— Много съм ви благодарен, Бленд.
— В памет на Калам — отвърна тя на излизане. Никой от пазачите не й обърна внимание, но Бленд беше свикнала с това.
Отвори му бок’арал. Висшият алхимик Барук го огледа, за да се увери, че не е нищо повече от бок’арал. Нито демон, нито соултейкън. Просто бок’арал, вдигнал войнствено малкото си сбръчкано личице, острите, изпънати назад уши мърдаха. Когато понечи да затвори вратата, Барук пристъпи напред и я задържа.
Посрещна го възмущение и гняв. Бок’аралът засъска, разпени се, закриви лице, размаха юмруче на Барук и побягна по коридора.
Висшият алхимик влезе, затвори грижливо вратата и тръгна по коридора. Вече се чуваха и други бок’арала — какофония от дивашки врясъци, които се сляха с първия.
На едно разклонение се натъкна на стара далхонийка — разнищваше сламена метла. Тя го погледна ядосано, вресна нещо на някакъв племенен език и завъртя бързо пръстите на лявата си ръка.
Висшият алхимик се намръщи.
— Отмени си проклятието, вещице. Веднага.
— Няма да си толкова смел, като ти скочат паяците.
— Веднага — повтори той. — Преди да съм се ядосал.
— Ба! Бездруго не си заслужаваш усилието! — И изведнъж се разсипа на купчина паяци, които се пръснаха във всички посоки.
Барук примига и бързо отстъпи назад. Но нито едно от съществата не залази към него. След няколко мига изчезнаха необяснимо, макар да се виждаше само една малка пукнатина.
— Висши алхимико.
Той вдигна глава.
— А. Върховна жрице. Аз почуках…
— И един бок’арал те пусна, да. Имат навика да го правят, след като прогониха повечето ми послушници.
— Не знаех, че бок’арала имат навик да завземат храмове.
— М-да… С мен ли сте дошли да поговорите, или с избрания… говорител на Сенкотрон?
— Не вярвам властта ви да е узурпирана съвсем, Върховна жрице.
— Отчитам великодушието ви.
— А защо в храма ви има вещица на Ардата?
— Ех… Защо, нали? Елате с мен.
Магът на Сянката — богове! — седеше на пода на олтарната зала и точеше ножове. Около него лежаха пръснати десетина, всеки с различен модел.
— … тази нощ всички ще умрат! — мърмореше той. — Срязани гърла, посечени сърца, изтръгнати нокти, избодени очи. Погром и клане. Сеч… — След това вдигна глава, сепна се гузно, облиза устни и изведнъж се усмихна. — Добре дошли, Висше баручество. Хубав ден, нали?
— Висш алхимик Барук, маг. И не, денят не е хубав. Какво правите?
Очите на мага зашариха.
— Какво правя? Нищо, нима не виждате? — Замълча. — Не ги ли надушвате? Близо са вече, о, да! Ще стане грозно — и кой ще е виновен? Грозно… но нищо общо няма с Искарал Пъст! Аз съм съвършен. — На лицето му се изписа невинност. — Аз съм съвършен… съвършено… добре.
Барук не можа да се сдържи и се обърна към Сордико Куалм.
— Какво си мисли Сенкотрон?
Въпросът явно я потисна.
— Признавам известна криза на вярата, Висши алхимико.
Искарал Пъст скочи на крака.
— Тогава трябва да се молиш, любима. На мен, след като Сенкотрон вижда през моите очи, чува през моите уши, мирише през моя нос. — Кръстоса поглед и добави с по-различен тон: — Пърди през моя гъз също, но това би било твърде обидно да го споменавам. — С усилие оправи отново погледа си и се усмихна. — Сордико, сладка моя, има едни много специални, много тайни молитви. И, ъъъ, ритуали. Потърси ме веднага щом си отиде този човек, нямаме време за губене!