В залата се бяха промъкнали бок’арала. Двайсетина, движеха се подчертано крадливо и всички бавно прииждаха към Искарал Пъст — който сякаш изобщо не ги забелязваше, докато намигаше на Сордико Куалм.
— Върховна жрице, имате съчувствието ми — въздъхна Барук.
— Имам вест от Сенкотрон — заяви изведнъж Искарал Пъст. — Точно затова ви призовах, Барукемист.
— Не си ме призовал.
— Нима? Но трябва да съм. Или поне така се очакваше. — Пъст кривна глава. — Той е поредният идиот. Нищо освен идиоти наоколо. Само аз и ти сме, Сордико, срещу целия свят. Какво пък, ще победим!
— Сенкотрон? — подсети го Барук.
— Какво? Кой? А, той.
— През твоята уста.
— Ще изтече светлина, да, да, да. Чакай да помисля, да помисля. Какво беше онова съобщение, наистина? Забравям. Чакай! Чакай, задръж. Беше… какво беше то? Сложи пазач на Мечата порта. Ето това е, да. Мечата порта. Или беше Окопната порта? Гарвановата порта? Портата Беля? Портата Резача? Двата вола?
— Да — каза Барук. — Всичките са.
— Мечата, да, това трябва да беше. Мечата.
Сордико Куалм изглеждаше готова да се разплаче.
Барук потърка очи и кимна.
— Е, аз ще си ходя. — И се поклони на Върховната жрица.
Бок’арала се втурнаха. Всеки награби по един нож и с врясъци изхвърчаха от залата, стиснали плячката си.
Искарал Пъст ги зяпна с увиснало чене, след което заскуба двете туфи коса на темето си и писна:
— Зли твари! Знаеха! Знаеха всичките ми планове! Как? Как?
— Е, какво да правя с тебе сега?
Чаур я гледаше с тъжни очи. Пак беше плакал, очите му бяха подпухнали от плач, две вадички слюнка се стичаха от зачервените му напукани устни.
— Длъжни сме да предположим — продължи Спайт, — че Баратол е неизбежно възпрепятстван — разбира се, единственото, което можем да правим в момента, е да предполагаме, след като всъщност нямаме никаква представа какво се е случило с него. Едно е очевидно и то е, че той не може да дойде тук. Ако можеше, щеше да е дошъл, нали? За да те вземе, Чаур.
Той беше готов всеки момент да се разреве. Само споменаването на Баратол заплашваше да отключи отново мъката му.
Тя потупа пълничките си устни с дългия си пръст с изящен маникюр.
— За съжаление скоро ще се наложи да те оставя. Мога ли да разчитам, че ще останеш тук, Чаур? Мога ли?
Той кимна.
— Сигурен ли си?
Той кимна отново, след това избърса мокрия си нос.
Спайт се намръщи.
— Леле, каква гледка си. Осъзнаваш ли, че просто някои пътечки в мозъка ти са объркани? Някой практикуващ Висшия Денъл би могъл да направи чудеса с теб, Чаур. Хубава мисъл, нали? О, знам, ти изобщо нямаш „мисли“. Имаш… импулси и объркване, и от тези двете се получава човекът, наречен Чаур. И освен в моменти като този ти си предимно щастлив, а това е нещо, с което не бива да се шегуваме. Боговете знаят, щастието е скъпа и рядка стока, и всъщност като че ли колкото по-интелигентни и схватливи са индивидите, толкова по-нещастни са. Цената на това да виждаш нещата каквито са, предполагам.
— Но пък от друга страна имаме сестра ми, разбира се. Моята вечно усмихната убийствена сестричка. Моята подла, хладнокръвна, коварна родственица. Тя между другото е почти толкова интелигентна, колкото съм и аз, но е неуязвима за нещастието. Качество, дължащо се на особената й лудост, подозирам. — Тя го погледна в очите. — Все едно, Чаур, ти ще трябва да останеш тук, да не се показваш пред хората. Защото трябва да навестя сестра си. Да си кажем няколко думи. За малко. Нали?
Той кимна.
— А сега дай да те почистим. Не бих искала да разстройваме Баратол, а и ти също, сигурна съм.
Значи, Чаур умееше да разбира хората в повечето случаи. Умееше и да кима също така. Но понякога разбирането и кимането не си съвпадаха. Така беше и този път.
Но за това — по-късно.
Коларят не успя да довърши закуската си, тъй като някой забеляза увития в платнище труп и донесе на Мийзи, че някой глупак е оставил труп във волската кола пред хана — едва ли най-подходящата реклама за един хан, пък било той и „Феникс“. Мийзи изруга, излезе да види сама и нещо в ботушите й се стори познато. С изстинало изведнъж сърце, тя дръпна платното от лицето на Мурильо.
След това нещата се развиха бързо: ужасното осъзнаване, припрения вик и най-сетне онова прашно, безжизнено място в душата, което е скръбта. Отчаяно чувство за безполезност, смазващо стъписване. Коларят бе притиснат в ъгъла от Ирилта и щом усети, че е натясно и няма измъкване, старецът набързо им разказа всичко, което знаеше.