Ниският закръглен мъж в дъното на гостилницата се надигна от стола си и спокойно пое нещата в ръце. Разпореди се на Ирилта и Мийзи да отнесат тялото в една от празните стаи на втория етаж и те го направиха със сърцераздирателна нежност. Пратиха да съобщят на Кол. Колкото до останалите — е, рано или късно всички се връщаха в хана, тъй че тегобата около съобщаването на лошата вест нямаше скоро да свърши и всеки път чувствата щяха да избликват с нова сила. Живите усещаха това ново бреме и си даваха сметка, че следващите няколко дни ще са безрадостни и угрижени, и вече всеки се чувстваше уморен и дори Круппе не беше предпазен от това.
Един скъп приятел е мъртъв, а нищо справедливо няма в смъртта. Когато дойде мигът, винаги се оказва преждевременно. Проклятието на недовършените неща, загубата, която никога не може да бъде запълнена. Много скоро, като разядени скали, изникнали след отлива, дойде гневът.
Коларят беше принуден отново да обясни за посещението в един миньорски лагер, за дуела заради някакво момче и как победителят е наредил тялото да бъде върнато хана „Феникс“. Това бе всичко, което знаел, закле се той и в момента единствен Круппе — мъдрият, умният Круппе — разбра кое трябва да е това момче.
Трябваше ли в такъв случай да се посети едно определено училище по фехтовка? Може би.
Тегобата на бремето, непосилната тежест на ужасната вест — да видиш още един съкрушен дух, о, този ден беше тягостен, наистина. Много тъжен и тягостен ден.
А в тази нощ щяха да плачат вдовици, и ние — с тях.
Двама мъже се приближаваха към хана „Феникс“. Всичко можеше да се промени според това кой от двамата ще стигне пръв. Ако възстановяването на баланса съществува над естеството — в човешкия свят имаме предвид, — то Ралик Ном трябваше да е първият, който да чуе за смъртта на своя приятел. И щеше с мрачен поглед да тръгне, да поеме ново бреме на плещите си, защото макар отмъщението да уталожва някои духовни потребности, хладното убийство нанася ужасна щета на душата. Разбира се, той вече беше правил това веднъж, в името на друг свой приятел, и поради това нямаше да е ощетен повече, отколкото вече беше.
Уви, не беше писано това да се сбъдне.
Изтерзан от множество мрачни мисли, Кътър се приближи до входа на хана „Феникс“. Забеляза стария колар, повел волския впряг, но нямаше повод да му обърне повече внимание. Още щом влезе, усети, че нещо не е наред. Ирилта беше зад тезгяха с бутилка в ръка — не за да пълни чашите на гостите, забеляза веднага той, а за да я вдига към устата си. Килваше назад глава и удряше убийствени глътки. Очите й бяха смайващо зачервени на пребледнялото лице.
Почти никой в гостилницата не говореше.
Мийзи я нямаше никъде, но Кътър забеляза Круппе, седнал на масата си с гръб към помещението — нещо, което не беше виждал да прави досега. Пред него имаше прашна бутилка скъпо вино и четири бокала. Круппе тъкмо бавно пълнеше единия пред стола вдясно от себе си.
С нарастващо безпокойство, Кътър пристъпи към масата. Издърпа същия стол и седна.
Нямаше и помен от обичайната приветливост у Круппе. Мрачно лице, бледо, покрусено. Очите — пълни с неподправена болка.
— Пий, млади приятелю — промълви той.
Кътър видя, че другите два бокала са празни. Взе своя.
— От скъпото е, нали? Какво се е случило, Круппе?
— Почитаемият Мурильо е мъртъв.
Думите му бяха като удар, изкараха дъха от гърдите на Кътър. Не можеше да мръдне. Болката прониза изтръпналия ум, утаи се и кипна отново. И отново.
— Дуел — отрони Круппе. — Отиде да прибере едно изгубено дете. В мините Елдра, западно от града.
Нещо жегна Кътър отвътре, но в първия момент не можа да го определи. Досещане ли? За какво?
— Мислех си… мислех си, че е зарязал всичко това.
— Какво да е зарязал, приятелю? Желанието да направи добро?
Кътър поклати глава.
— Дуелирането… Имах предвид… дуелирането.
— За да постигне освобождаването на малкия Харло. Собственикът на мината е бил там, или един от тях поне. Историята се върти в кръг, както е известно. — Круппе въздъхна. — Твърде стар беше за такива неща.
И в този момент дойде въпросът, и той бе зададен с глух, напълно безизразен тон:
— Кой го е убил, Круппе?
А закръгленият мъж трепна, поколеба се да отговори.
— Круппе.
— Това няма да е добре…
— Круппе!
— Ах, може ли да се устои на такива сили? Горлас Видикас.
И толкова. Знаел го беше, да, Кътър го беше знаел. Мината… Елдра… историята. „Той знае за мен. Искал е да накаже мен. Убил е Мурильо, за да нарани мен. Убил е един чудесен… чудесен и благороден човек. Това… това трябва да спре.“