— Седни, Кътър.
„Трябва на всяка цена да спра това. Веднага. Тя бездруго иска точно това.“
— Кол идва — каза Круппе. — И Ралик Ном. Крокъс, остави това за Ралик…
Но той вече вървеше, с очи към вратата. Ирилта го гледаше и нещо в лицето й привлече вниманието му. Жажда се четеше в очите й — сякаш знаеше къде отива, сякаш се досещаше…
— Кътър — каза тя дрезгаво. — Спипай го тоя кучи син. Спипай го.
Яркият ден го удари в лицето като плесник. Изпъшка, но все още не му беше лесно да си поеме дъх. Тежестта беше непосилна, гневът бушуваше в главата му като кошмарен левиатан, разтворил паст, и воят изпълваше черепа му.
Кътър бе оглушал за света.
Денят е оголен. Самото време е откъснато, настоящето се е проточило и поглъща всичко наоколо. Съществува само един-единствен миг, и този миг сякаш е вечен.
Спомнете си началото на този ден. Дъх, започнал с любов…
Белам Ном върза клупове в двата края на плетената каишка. Наведе се пред Мю.
— Виждаш ли този клуп, Мю? Хвани го с две ръчички, аз ще държа другия край, нали? Сега ще излезем навън. Само ще се държиш за каишката, нали?
Ококорила очи, Мю кимна.
— Не се безпокой — каза Белам. — Ще ходя бавно. — А после отиде при Хинти и я вдигна с лявата си ръка. Ръчичките й се увиха около врата му, мокрото й носле се отри в брадичката му. Белам се усмихна на Мю. — Готови?
Ново кимване.
Тръгнаха.
Снел все още беше при стария търговец на плът, а Белам още не бързаше да го освобождава. Представа нямаше какво се е случило с Мирла и Бедек, но остави съобщение, надраскано с въглен на масата, за да знаят, че е взел Мю и Хинти.
Мурильо трябваше вече да се е върнал. Белам започваше да се притеснява. Не можеше да чака повече.
Вървяха бавно. На два пъти Мю се отскубна от каишката, но Белам успя да спре навреме и да я прибере. Оставиха зад себе си Канала, бедняшкия район, и най-сетне стигнаха до училището за фехтовка.
Белам остави Хинти на земята в топлото помещение, каза на Мю да стои със сестричката си и тръгна да потърси Стони Менакис.
Тя седеше на една каменна пейка в сенчестата колонада покрай задния край на тренировъчния двор, изпънала дългите си крака и загледана в нищото. Когато чу стъпките му, вдигна глава и го погледна.
— Уроците са прекратени. Върви си.
— Не съм дошъл за уроци — отвърна Белам и се изненада от грубия си, осъдителен тон.
— Върви си, преди да съм те пребила от бой.
— Твърде много хора се месят вместо теб, Стони, вършат това, което ти би трябвало да свършиш. Не е честно.
Тя се намръщи.
— За какво говориш?
— Мурильо върна ли се?
— Всеки напуска.
— Той намери Харло.
— Какво?
Видя как се оживиха помръкналите й очи.
— Той го намери, Стони. Работи в един минен лагер. Отиде да го прибере. Но още не се е върнал. Нещо се е случило, нещо лошо — усещам го.
Тя стана.
— Къде е този лагер? Как се е озовал там?
— Снел.
Стони го зяпна.
— Ще го убия това копеленце!
— Не, няма. Погрижих се за него. Имаме нов проблем.
В този момент една малка фигурка пристъпи в коридора и ги зяпна.
Стони се намръщи.
— Мю? Къде са мама и тати? Къде е Хинти?
Мю се разплака, после се втурна към Стони. Нищо не й оставаше, освен да вземе детето в прегръдката си.
— Няма ги — каза Белам. — Грижих се за децата, чаках, но така и не се появиха. Стони, не знам какво да правя с тях. Трябва да се върна у дома — родителите ми сигурно са полудели от притеснение.
Тя се обърна рязко, притиснала Мю до гърдите си. Беше подивяла.
— Трябва да прибера Харло! Заведи ги у вас!
— Не. Стига. Поеми отговорност за тях, Стони. Само да успокоя моите, че всичко е наред, и ще отида да намеря Мурильо. Поеми отговорност. Дължиш това на Мирла и Бедек — те го правеха за теб. Години наред.
Помисли си, че ще го удари, като видя гнева в очите й, и отстъпи.
— Хинти сигурно е заспала. А, и са гладни освен това.
След това си тръгна.
Нужни бяха думите на един младеж — не, момче, — за да направят онова, което Грънтъл не бе могъл. Нужни бяха тези груби, искрени думи, за да пробият стената й.
Стоеше с Мю в прегръдката си и имаше чувството, че са отворили душата й с грохот, че е останала само една куха коруба и тя бавно се изпълва отново. Изпълваше се с… нещо.
— О — прошепна Стони. — Харло!
Чакаше я Шардан Лим. Надигна се от пейката, щом я видя, но не се приближи. Стоеше и я гледаше странно.
— Това е неочаквано — каза Чалис.
— Безспорно. Прости ми, че се натрапвам в твоя… претоварен график.